I got a long grey beard!! Keep it secret. Keep it safe.

Ритъмът на живота: Залез

Всичко се движи, ритъма на живота...  Падат листа, хора си подвикват, бързат, разминават се, падат, стават. Птиците се спускат устремено към земята за да могат след секунди да се издигнат отново,  слънчевите лъчи игриво се гонят по лицата, колите, сградите. Облаците бавно пътуват за неизвестната си дестинация някъде далеч над заспалите морета.  Късни есенни цветя протягат мъничките си цветове и филизи към небето. Зелени гущерчета притичват по тротоарите. Дори улицата сякаш се движи, тече към незнайни земи и отнася тежките автомобили построени само за да извозват хората отсам натам.  В сърцето съм на някакъв огромен организъм.  Ритъма се просмуква във порите ми, във всяка клетка на измъченото ми тяло и ме предизвиква но аз упорито стоя замръзнал до прозореца и съзерцавам. Съзерцавам движението онова неуморно, непрекъсващо, побъркващо, ритмично движение. Питам се кой го направлява?  Има ли някой който също като мен наблюдава и решава кога да промени посоката, бързината, да наруши ли ритъма или просто да го остави да се разлива във вените и мозъците... Непрекъснат водовъртеж от желания, мисли, спомени, стремежи, възможности който те бута напред или назад и те принуждава да се движиш. А хората сме като добре смазана машина. Спомняш ли си? Онзи момент когато си пожела да легнеш за няколко минути в горещия летен следобед, когато се събуди осъзна, че са минали 2 години? Звучи ти познато? Значи си го усетил, ритъма, ритъма на живота! Ние сме просто добре обучени животни следващи ритъма, подчиняващи му се, желаещи го, подлудяващ ни но все пак го искаме. Всеки ден, всяка минута, всяка седмица винаги го следваме – имаме нужда да се движим, да се развиваме, да градим или да разрушаваме, да създаваме, да бързаме, да забравяме... И машината не спира.  Няма време за умора и дори в съня си движението не спира, повтаря се,  изменя се, затихва но никога, никога не спира. Опитвам се да разхлабя оковите но не мога... Тялото ми желае да се подчини и да се изгуби някъде в движението да хване ритъма и да се понесе на своята вълна. Усещам вятъра в косите, миризмите преминаващи край мен и спомените който изостават някъде надалеч зад гърба ми..  Почти чувам огромната машина движеща коловозите на живота как ритмично потраква докато наглася пътя под краката ми.... Мисловен капан! Поредния от многото пратени за да ме върнат в прашния ми земен път, по него отдавна няма следи защото скъсах веригата и сега наблюдавам. Стоя на върха на новата лъскава сграда заобиколен от прашна тъмнина и нагорещени гласове носещи се от улиците под краката ми... Движението никога не спира...  Студени вятърни остриета се забиват в гърдите и ръцете ми, пръскат се на хиляди малки повейчета и пориви разсичайки пространството край мен, почти искам да ги докосна с ръка но не помръдвам.  Харесва ми да саботирам плановете на машината.  Дочувам зловещ смях някъде над себе си, съдба? Бог? Карма? Явно си мисли, че съм поредния опитал да спре движението защото докато я има машината и системата ще има и такива който да се опитват да я спрат.. Аз не съм от тях.  Дори сега когато не помръдвам чувствам движението във вените си, деленето на клетките, разширяването  на дробовете, свиването  на зениците. Аз просто исках да погледна отстрани.  Съвсем обикновенна причина.  Но дори за тези като мен има път, ритъм, движение.  Това, че съм извън машината не ме поставя извън системата, за тази борба си има други.  Изпълних тази част от малката ни сделка сега просто пускам дръжките на парапета и се оставям на последното ми в този живот движение. Ритъмът е побъркващо бърз, препуска покрай мен показвайки ми силата на машината, летящото ми отражението се оглежда трескаво в гладката повърхност на сградата. Изведнъж движението спира и решеща болка се разлива от костите ми... С последните минути  на отиващата си зора усещам, че започва първото ми движение от другата страна. Ритъмът не може да бъде нарушен! Усещате ли го? В мислите си... Значи съм изпълнил втората част от нашата сделка. Движението никога не спира! Нали? ...

Написа: Киара  

Лутане

Някъде далеч от мен отекват стъпките ти. Вятъра сега ми носи пръст от твоя път, аромата на разпилените ти коси и отдавна забравените ти усмивки...  Горещо е... Няма време, няма граници,  няма звуци, няма хора... Насредата на нищото аз стоя на своя кръстопът и те чакам. Искам да побягна, да крещя – но стоя и мълча. Стотици залези и изгреви аз търся теб но стигам само до безкрайната пустиня, минутите се сливат в часове, дни, месеци и векове.... Знам, че си някъде там – в съня си чувам твойте думи! През мислите ръце протягам – искам да усетя твоето лице а сякаш към звездите се пресягам – опасно близо те усещам а толкова далеч от мен блестиш... Сама окови си изплетох и привързах ги към твоето сърце а бях голяма и вече трябваше да зная любовта е без окови, без лица, без време иначе превръща се в огромно бреме..  Казват, че времето лекува, лъжци са всички! Аз исках и мен да излекува но то подаде ми букет от 100 дъги и ме отмина. И поисках аз да отмъщавам, на всички и на всичко и в буря исках аз да се превърна но знаех - времето нямаше да върна... И облак помолих се да стана само за да виждам теб и далеч да съм от свойта рана. Но земята си истана черна и смълчана, всякаш непотребна без океана. Страдах тихично почти безмълвно на онзи изгарящ кръстопът и исках само аз да те забравя може би за вече милионен път. И продължавах да се лутам в безкрая със сърце разбито но пък пълно с вяра, че виждам на страданията края... И смилиха се над мен звездите показаха ми пътя скрит все още сред мъглите, тогава хванах за ръка мечтите и тръгнах изтривайки сълзите...

Написа: Киара (посветено на Jonhy Raichev)

Първият ми коледен подарък

8 декември. 10 сутринта. Намирам се в огромна книжарница.Чакам Слави да  избере подарък за една негова колежка.Разсеяно оглеждам претъпканите рафтове. Около мен цари тиха празнична еуфория.Забързани клиенти се оглеждат за любимата книга, картичка, албум за снимки...Някъде в дъното виждам подредени малки квадратни, кафяви масички около който са се събрали и насядали възрастни двойки, групички малки деца, самотни мъже с книга в ръка.Всички изглеждат сякаш излезли измежду прашните редици на някоя стара библиотека а не като хора намиращи се в най-оживения подлез в столицата където щом излезеш през стъклената врата, сива тъпла те помита и  повлича към своите ежедневни задължения. Избирането явно ще продължи дълго,затова се отправям към редиците с най-модерните в момента книги, и жадно разгръщам страница след страница на по-интересните екземпляри. И съвсем случайно погледа ми попадам на „Ангел с часовников механизъм“. “И точно в десетката“  крещя на ум от възторг. От влизането ми в книжарницата преди 1 час в ума ми се въртят две заглавия на много силно желани от мен книги. Тази беше едната.Бързо сграбчвам книгата преди жената до мен да е успяла да я вземе. Отнасям кратък отвратен поглед, след което тя се отегля към съседната редица с красиви, гланцирани календари. Преди бих се засегнал от явната злоба която лъхаше от жената но сега вече бях претръпнал към подобни прояви на отрицателни емоции. А и знаех , че книгата не я интересува, от многото висене в различни по-големина книжарници в търсене на ново интересно попадение за личната ми колеция се научих да разпознавам клиентите. Отегчена на средна възраст дама идва да купи евтин коледен подарък за внучка си или за капризна приятелка за която не знае какво друго да вземе. С празен поглед оглежда рафтовете пълни с чужди за нея заглавия, не и се губи време, затова се насочва към секцията с най-много хора. Там където има много хора има и инересни книги. Затова бързо оглежда клиените, избира един които според нея има добър усет за хубава литература, застава до него като съсредоточено оглежда първата попаднала и пред погледакнига и само чака бедния човек да посегне към следващото томче, тогава с бързината на ястреб и здравата захватка на млада мъжка горила жената грабва книжката и с доволно-надменен поглед се отправя към касата. Радва се наум колко е умна и досетлива защото щом я е взела от ръката на някой значи книгата се харчи, което от своя страна значи,че е известна и ще и донесе бонус точки когато я подари и каже , че е чела доста добри рецензии за нея в някое лъскаво издание.Но да се върнем на същественото, това ,че успях да взема книгата.Само , че е немислимо да си я купя защото последните ми 30 лева са в джоба ми а заплата ще получа чак след седмица...Въпреки всичко не мога да се откъсна от дебелото малко томче с  жълтеникава корица.В момента в който усещам ,че волята ми се предава и ще трябва да карам на бисквити идните 5 дни,Слави изниква зад мен.Споглеждаме се ,той ми сочи малка книжка в лилаво и бяла хартиена чантичка за подаръци явно доволен от успешния едночасов пазар и ми сочи касите. Аз с умолително-съжалителен поглед му посочвам книгата в ръката ми.В отговор той сбърчва вежди което на нашият език значи „Наистина ли я искаш?“, кимвам макар да знам, че след седмица ще имам пари и ще мога да си поволя да си я купя плюс още поне три книги, но аз упорито изках тази, тук и сега!Потънал в подобни размишления се пресягам да оставя книгата на мястото и.Минават няколко бавни мъчителни минути в които просто не мога да отделя ръка от нея.Точно когато обръщам гръб и нещастно повличам крака към изхода, усещам движение зад себе си.Обръщам се и виждам Слави да се приближава, хвърлям последен поглед изпълнен с копнеж, но не виждам книгата.Между високите колони с модни издания зее дупка.Проклинам се тихо, че нея взех и се заизкачвам по стъпалата който водят към касите.На предпоследното стъпало се спирам стъписан. Измежду различните по големина,форма и цвят чантички за подарък който приятелят ми беше купил за останалите подаръци и трите книги който беше купил за други приятели успях да фокусирам и бледата корица на „Ангела“. Изведнъж върху мен се изля кофа огорчение примесено с гняв.Защо точно тази книга трябваше да избере?  Повече ме вълнуваше дали този на когото щеше да я подари щеше да я оцени... В моменти на прилив на силни емоции мълчанието е мой най-добър приятел затова застанах зад Слави чакайки го да плати и тъпо и упорито се зазяпах по плакатите,макар вътрешно да горях от желание го напердаша.  След минута ръката на приятеля ми тикна под носа ми зелена торбичка с думите: „Честит първи коледен подарък“. Смаяно гледах чантичката в ръцете си.Отворих я бавно и в момента в който написах дебелата книга вътре вече знаех, че това е МОЯТА книга. Завъртях пликчето към лампата и се убедих че е тя когато снопчетата слаба светлина се плъзнаха по корицата с цвят на старо злато.Вдигнах глава и се огледах. Слави стоеше до стъклената врата и с явно удоволствие наблюдаваше действията ми. С наведена глава отидо до него ударих едно рамо и му казах: „Мерси за якия първи коледен подарък братле“. Той ме изгледа странно после по лицето му се разля мазна, мазна усмивка (по мазна и от баничка на софийска гара) и още по-мазно ми каза: „За нищо братче!“ като разбира се натърти на „братче“, за да ми се подиграе. Бутнах го през вратата навън където тълпата ни понесе към метрото. Щях да си спомням тази случката със смях всеки път като видя книгата. МОЯТА  книга.

Написа: Киара

Деня се познава по.... смърфовете!

Два сандвича с пълнозърнест хляб малко пушено пуешко филе и листа зелена салата, чаша портокалов сок и половин черен шоколад.Не е любимата ми закуска но съм си обещал да се подържам.. Дълга история.Съквартиранта ми отдавна е излязъл или на работа или на лекции.Самотно ми е без нещо което да ми говори затова решавам да си пусна филм.Замислям се за секунда преди пръстите ми да се плъзнат към иконката и файла да се стартира.Не съм го гледал но като оставим настрана предрасъдаците може би пък е добро попадение.Екрана потъмнява и от колонките се разнася весела детска песничка, отдъпвам се от компютъра, облягам се на студената стена отхапвам от безвкусния сандвич и се потапям в атмосферата… Час и половинапо-късно заливайки се от смях ставам от леглото и отивам до прозореца за да видя какво е времето.По стъпките ми леко се носи същата досадно весела песничка която чух и в началото но сега повече от всякога ми се иска да запея заедно с малките сини човечета който маршируват по екрана зад мен.Отдръпвам пердетата и вълна от ярка слънчева светлина ме залива и заслепява. Отстъпвам и с ръка пред лицето си внимателно оглеждам улицата, златна, тиха, топла все едно не е 16 декември.Откога не ми се беше случвала такава хубава сутрин... И сега пред мен нямаше граници с пълно гърло запявам веселата синя песничка държейки в ръка стрък магданоз като микрофон. От гледна точка на момента аз успях да се насладя на сутринта от гледна точка на моите съседи обаче мисля, че биха се задоволили най-малко с главата ми забучена на пика с парцал в устата... Последва 20 минутна пауза докато съседите ми спрат да ме пращам при роднините ми включително и при тези който живееха пред 9 земи в 10-та и пред 9 планини в 10-та... Може би това беше и моментът в който трябваше да надуя лаптопа да грабна метлата и да запея „I Love Rock N' Roll“ ама си казах, че вече съм голям за тия глупости, затова се хвърлих на леглото което жално изскърца и се отдадох на хорокопа си за деня (навик за които е виновна жена ми). Естествено като мъж не вярвах на тия глупости много, много но пък имаше какво да чета докато си пия кафето.За съжаление яко бях закъснял за лекции така, че скочих облякох се набързо, вързах си някакъв модерен копринен шал на врата да си придам вид на интелигентен пич (и затова е виновна жена ми) и доволен от прекрасната заредена с настроение сутрин потеглих към университета.

Написа: Киара

С него

Учебниците спят спокойно в ъгъла. Тишина изпълва малката стая. Мрака е погълнал всичко и само малката лампичка на кафе машината подсказва къде се намира. Вдигам очи от екрана на компютъра, и поглеждам през прозореца. Мътно сиви облаци се удрят в покривите на сградите. Дърветата лудо се огъват под мощните ветрове кръстосващи улиците. Спокойно се пресягам за възглавницата си, увивам се с мекото одеяло и отпускам глава на стената. Тъмнината пълзи по ръба на леглото но нямам сили да стана и лежа загледана през прозореца. Малки капчици сякаш отнасят мислите ми във вихрушки от ледени остриета. Те премрежват погледа ми и умът ми се връща към един приятел който единствен искаше да се разхожда с мен под дъжда, независимо, че е студено и ще се намокри, независимо, че почти не се познаваме, независимо, че е на другия край на града, независимо.... Вятъра се усилва и виждам как летят тревички и листа..  Виждам дълга алея по която вървим, разказваш ми нещо – аз се смея, духа почти ураганен вятър но ние не забелязваме. Леко изоставаш когато се унеса в приказки и се налага да те побутвам. Стремиш се да си възможно най-близо до мен но аз променям обстоятелствата за секунди и съм убедена, че ме виждаш като едно голямо дете. Опитвам се да ти разкажа виц с жестове... Не се получава но черните ти очи,  виждам как ме фокусират и знам че не мислиш за това което се опитвам да ти разкажа. Хиляди думи по-късно когато светкавици осветяват улиците и булевардите вече стоим пред моя блок. Пресягаш се за да си вземеш якето което си ми дал защото съм подгизнала а ти си кавалер. Смешно е, толкова си висок, че до теб изглеждам като играчка и все пак нито един път не се почувствах слаба, неразбрана.. Опитваш се да ми разкажеш история за училище, изчакваш реакцията ми но аз съм се отнесла. Студения дъжд се усилва с всяка минута, неуместно е да те питам би ли целунал момиче на първата ви среща, още по неуместно е да те целуна, макар да го желая до болка. Обръщам се към теб, искам да ти кажа колко ми е било проятно но усещам устните ти - да се впиват в моите... Светкавица изпълнена с страст и любопитство пронизва тялото ми... Сякаш някой е запалил кръвта и мислите ми, коленете ми омекват и ръцете ми обгръщат врата ти. Усещам вятъра и хилядите остриета но вече не ми студено. Имам чувството, че летя и ако не усещах ръцете ти който нежно ме притискат сигурно бих повярвала, че мoга да полетя. Минута, но всякаш времето е спряло и всичко е черно и бяло, всякаш няма хора и няма звуци. Усещам само устните ти които се опитват да ме изпият... В следващия миг се отдръпваш и усещам погледа ти върху мен.. Нямам сили да отворя очи и да разбера че момента е отминал.. Кожата ти пари под пръстите ми, и знам че дълго ще помня чувството. Лампата пред входа премигва уморено, свалям якето и ти го подавам. За секунда искам да ти кажа, че те обичам но е прекалено, знам че няма да ми повярваш, твърде много са те наранявали. Тялото ми стене от болка докато се отдалечавам, а и знам, че  и ти няма да си тръгнеш поне не скоро... Вратата глухо изскърцва и вече съм в стаята си. Хвърлям чантата си на леглото и се свличам на пода, изцедена съм. Ти ми отне всички мисли сякаш завинаги и незнам какво ще се случи.  А какво ли ще се случи? ...

Написа: Киара  (посветено на Jonhy Raichev)

Ритъма на живота

Ще ви разкажа една приказка, приказка за едно момиче което виждало. Виждало малките неща.

Събудих се. По навик включих компютъра и седнах да се разсъня. 6:50. Не спах добре, бях уморена и мислите ми друг път подредени сега хаотично се блъскаха в мозъчнака ми кора и ме объркваха допълнително. И си спомних, че някой, някога ми каза, че няма време....Тогава зареях поглед през прозореца в листата на старата липа и си спомних. Преди много години загубих близък човек, след години друг после друг.. Така се случва понякога в живота! Нормално е, но е тъжно – факт! Няма да ви описвам мъката всички сте се сблъсквали с нея и я познавате по един или друг начин. Ще ви разкажа това което видях. Следобеда беше хубав а аз стоях до братовчед си на терасата на апартамента му на 4-тия етаж и мислех. Давах си сметка ,че този момет няма да се повтори, този повеи на вятъра който леко гали тъмните коси в който игриво са се пръснали няколко златни класа, нито слънцето което хвърля разсеяно позлата по къщите, нито полета на птичките, плавен и безгрижен, нито цветовете на дивите кестени които се извисяват над улицата като красиви фенери! Няма да се повтори разговора заглушен на моменти от тихото гукане на малките гълъбчета над терасата. Знам, че никога вече няма да видя цветята цъфнали по този начин като пъстър килим над който се извисява самотно дърво люляк.  Останах дълго на терасата замръзнала, страхуваща се, че ако мръдна мига ще отлети, и той отлетя. Съвсем неусетно без да усетя.Магията не може да бъде спряна! Научаваш уроците на живота понякога по тежкия начин.  Така се научих аз. Сблъсквайки се с различни хора започнах да забелязвам погледите, движенията, лицата и започнах да виждам, първо сребърните коси които ми показваха колко много време е минало от последното ми посещение у дядо и баба, после тъгава в очите на причтелите ми, някои тъжаха за изгубеното, някои тайно оплакваше живота си, трети плачеше на горба на откраднатите си мечти. Но такъв е живота, понякога. В очите на приятелите си открих като чели целия свят, открих тайната на времето, края на вселената, спокойствието на вековете, силата на дърветата, красотата на цветята и песента на птичките, дори бях заслепена от душата на едно крехко същество от което се носеше силен звук на пролетен ручей! Откривала съм съвсем случайно дори пръсти копнеещи да бъдат хванати и поведени напред, ръце протегнати напред  но загубили пътя, сърца покрити с дебел слой пепел, забравили да работят закърнели от сивотата на живота, съсипани от злобата в хората, откривала съм крака тичащи към брега на живота, готови да му се предадат доброволно, виждала съм и рамене прекършени от дълги години работа но носещи една детска усмивка. За финал ще ви кажа, че съм виждала и ангелски крила, дяволски рога дори опашки от русалки! И няма нуда доктор да ми казва че не ми остава много време за да разбера колко кратък може да бъде живота, защото аз знам. Знам, понякога живота е тежък, зъл и несправедлив но ако погледнеш зад хоризонта ще видиш истинската му сила, в малките неща защото слънцето никога вече няма блести като днес, вятъра никога няма да те облее по този начин и приятелят ти утре ще е друг, разговора също. Хилядите спомени за скъпоцени камъни не само заради това което са а и защото когато загубиш пътя те те водят към мечтите дори когато  няма звезди! И макар аз често да се губя винаги имам един приятел който да ми подаде ръка или да пусне камъче пред мен!

Някой, някога ми каза, че няма време...  Но той просто все още не вижда, не вижда, че времето е вечно но мига е кратък!

Написа: Киара  (посветено на Стефан Господинов и Йоанна Недялкова и Александра Димова защото докато има поне един човек който харесва това което правя няма да спра!)

Раждането на спомена

Езерото спеше късен следобеден сън. По тревата наоколо се стелеше прах – тежък, кафяв прах от мъртва земя. Сиви облаци танцуваха валс със слънцето, клоните на дърветата им ръкопляскаха, бавно и тъжно.  Вятъра носеше дъха на високите планини смесен с песента на славей. Цветята немощно лежаха на земята загубили воля за живот. Пеперудите и пчелите едва-едва се движеха между растенията по своите невидими пътечки и наглас проклинаха съдбата си. Изведнъж светкавица раздра небесното наметало и хитрата гъста мъгла се спусна почти до земята. Тя погали тревите и цветята и с влажна ръка изтри прашните им гърбове.Благодарни и  те се вдигнаха и  погледнаха нагоре но нищо не видяха. Метално студени капки забарабаниха по сухата земя и събудиха езерото, то недоволно заблъска бреговете си но напразно. Студените капки се втърдиха и върхарите на дърветата тревожно си зашушукаха..“ градушка, градушка... градушка“ , шепота обходи равнината, разтвори криле или отлетя в неизвеста посока. Ледените късчета се сипеха и убиваха наред. Щом някое зрънце лед паднеше върху цвете – малката му главица се спука и то падаше обезобразено. Телцата на листата на дърветата се разлетяха накъсани, пчелите и пеперудите се криеха под храсти и дървета молейки се ужасът да спре. Но той не спираше, искаше още и още и когато ледените късчета се разтопиха и наводниха равнината удавените трупове на пеперудите се понесоха на ручей към езерото. То недоволно се опита да ги отблъсне и те останаха сякаш залепени за бреговете му. Тогава ги видя мъглата пресегна се и с ледени пръсти ги събра.Зарадва се на студената им вече красота и си тръгна доволна. Небето се проясни но градушката не спря. Валя 7 дни. Убиваше и замразяваше всичко по пътя си докато земята вече не се виждаше, не се виждаха храстите и пчелите, нито тежките камъни и пътечките. Тогава вятъра се събуди защото краката му вече опираха до повърхността на огромно езеро и се изуми. Прогони облаците и слънцето изнемощяло от неравната битка доволно протегна лъчи и помилва езерото. То зашумя тъжно и усети нещо да гъделичка гладката му повърхност. Огледа се и видя тънък филиз с малка руса главица да се носи към брега, домъчня му за малкото растение и помоли върбата да го вземе тогава клоните и се протегнаха и листенцата поеха цветето. То уви мъничките си ръчички около клончето и заспа. Когато хладната светлина на луната го помилва  се отвори мъничък син цвят и то прогледна. Огледа се и въздъхна. От дъха му се роди спомена разпери крилеи се издигна, занемял гледаше как звездите се къпят в спокойните води на езерото и как вятъра събира снеговете по върховете на планината. Наблюдаваше и пеещетите хиляди клони на дърветата и захласнатия поглед на сияещото цвете. Тогава споменът отлетя със притихнало сърце към далечните светлини. Коагото достигна града уморен се спусна към пейките на площада. Под една лампа четеше младо момиче, споменът кацна на носа и и трепна с криле, на момичето му се стори че вижда езеро, голямо и тъмно в чиито води се къпеха златни звезди, тогава споменът се провря през гъстите и мигли и потъна в зелените ириси... И момичето видя крилете на вятъра, сиянието на синьото цвете, дори чу песента на клонките много далечна и тиха но все пак песен...

Написа: Киара          

Пухо

От малък помнеше хората.Хората който го хранеха, хората който го удряха и тези който му се радваха. Детството му беше безгрижно доколкото можеше да е безгрижно едно младо бездомно куче. С рижо кожухче, бели лапички, любознателен нос и любопитни очи той държеше да разбере, докосне или изяде всичко до което успееше да стигне. Тогава още не знаеше колко са лоши хората... Живееше под  стълбите на малка къща в един от крайните квартали на София. Сутрин и вечер идваха хора който му слагаха да яде, разнообразно но малко.Носеха му домашна мусака, попара,  изсъхнали сандвичи, прегоряла наденица а веднъж дори му донесоха и пилешки кокалчета!Опитвал бе всякакви кокали –свински, овчи, заешки,биволски но тези бяха крехки като врата на младо  гълъбче и сладки като кекса на жената от съседния вход, чиято дъщера редовно му носеше малки парченца които той лакомо изяждаше.  Дълго след това помнеше сладкия вкус в устата си и се облизваше но не получи отново от онези вълшебни пилешки кокали. Така минаваха месеците – лятото в игри с другите кучета и разходки по улиците в търсене на нов уличен кран (:Д) а зимата в дупката под стълбите с двете малки улични котета  дошли при него след като майка им била сгазена от кола. Така изминаха 6 безгрижни години и когато старите блокове бяха съборени а улицата разширена  с огромен паркинг и  нови високи и лъскави сгради той се почувства излишен. Добре помнеше седмицата когато това се случи и когато хората, същите тези хора който го хранеха му отнеха дома и всичко което имаше. Помнеше, че лежеше по цял ден тъй като бе настъпил едно особено остро и дълго стъкло а лапичката му се бе надула и го болеше.Тогава го откри едно момче от блока което учеше за ветеринар и го взе при себе си.За седмица го излекува и го върна обратно в дупката. Налагаше се да маже крачето с някакъв крем за да не тръгне пак инфекция затова всяка вечер момчето идваше мажеше го, даваше му няколко парченца салам и си тръгваше.Салама си тогава той делеше с котетата който за благодарност спяха върху него за да го топлят. В деня когато събориха блока той бе завел необичайната си дружинка до новия рибен ресторант в съседния квартал надявайки се да намажат нещо. И намазали, няколко парченца пържена скумрия и порция калкан която някой капризен клиен бе върнал. Готвачите в ресторанта ги обичаха и винаги намираха нещо за тях пък дори да е  малко и студено затова и дружинката често се навърташе насам. Хапнали вкусна риба приятелите се запътили към дома за да поспят когато завили зад ъгъла и пред очите им се разкрила ужасна гледка... Блока им лежал като болен на земята а до него някакви машини бучали зловещо и бавно се приближавали. По улицата се задали тъжни хората от блока му и той радостно замахал опашка, тогава жената с вкусния пай го подгонила, казала му да си върви и да живее по улиците както отсега нататък щели да живеят и те. Котетата подплашени се скрили зад кофите за боклук а той останал дълго загледан към хоризонта където адските машини рушели живота му а хората малки като мравки пълзяли по останките на блока оцветени в розово от залязващото слънце.Нощта паднала изведнъж  и котетата се уплашили, молили го да тръгне с тях но той отказал. Упътил ги към рибния ресторант зад който имала  малка къща възрастна двойка там щели да живеят добре и си тръгнал.... Дошъл в студентски град гонен от банди зли улични кучета който пазели територии.Настанил се тук с надеждата да намери приятели... Но  не намерил... С годините свикнал с грубостта на хората, с виковете им дори с ритниците. Важното било, че все пак го хранели и  някой момичета му се радвали. Когато дойдела зимата сух подслон намирал под високите шипкови храсти до един от блоковете.Запустялата градинка била идеалното място за него.Бодливите шипки и къпини пазели от хулигани а дупката изровена от него пазела от вятъра.Така отритнат и сам заживял Пухо, през лятото с тълпите вечно пияни студенти а зимата до входовете чакайки някой да му даде храна.

                            ¼     

Смешното име му дадох аз, с приятелите ми често се разхождаме и винаги го виждаме, рижав, мръсен, невчесан и винаги плах, никога приближаващ се достатъчно за да бъде погален, никога лаещ и никога весел. Винаги когато се връщам в София му нося храна. Отделям топчетата от супата, картофите от манджата, сиренето от баничката. Деля с него почти по братски. А той никога не отказва дори парченцата ябълка!Преди седмица заваля сняг, бял и пухкав но за тези който са облечени или поне на топло, за Пухо това беше катастрофа. Още дни на глад и нощи обречени на кучи студ ( прощавайте за израза).Съботна вечер, леден здрач се спуска от Витоша, Пухо обикаля улиците премръзнал и гладен.Тогава го срещнах пребирайки се след изпит. Еуфорията ми от 6-тицата бързо се изпари след като видях нещастното животно засипвано от сняг.В чантата си имах само половин баничка – яденето ми за целия ден, но все пак спрях и му я дадох, всъщност оставих я до него и се отдалечих.Обърнах се да видя дали я е изял и срещнах само поглед изпълнен с няма благодарност.Късно вечерта се изкъпах и се приготвих за лягане.Реших да видя какво  времето и когато отместих завесата – изтръпнах.Вятъра така свистеше изпод старата дограма че нямаше нужда да отварям самия прозорец... Умислен се върнах на леглото си.Ако занесях одеалото си в дупката на Пухо щях да мръзна, а духалката бе твърде слаба да отоплява голямата стая... И тогава се сетих, старото ми палто с много пух се бе скъсало и го бях забравил в куфара! Новото палто носех вече от месец и си беше чист късмет , че не съм изхвърлил старото! Наметнах една жилетка, нахлузих обувките си, сложих една шапка взех старото си палто и изхвърчах от стаята.Дълго обикалях шипковите храсти за да открия скривалището му.На светлината на слабите улични лампи и моето джобно фенерче най-накрая го видях. Внимателно пролазих вътре и разположих палтото в центъра, после излязох и се прибрах.Спах непробудно тази нощ.И от тази нощ нататък Пухо сам идваше до мен, разрешаваше ми да го докосна, помилвам. Днес след поредния изпит  го намерих премръзнал до входа на блока си, чакайки поне една коричка сух хляб.Спомних си ,че от два дни в чантата си нося пилешки кокалчета, извадих и го подмамих вътре, разбира се той не влезе веднага първо премисли и се поколеба но може ли да откаже на стар приятел J.Прибрах го в стаята, изкъпах го, пуснах печката за да се стоплим  и му дадох и останалите кокали. В една паничка му налях вода и му постлах под масата.Малкия радиатор е там и се надявам да му е топло.Съквартирантът ми ще има да ме псува, че съм взел куче в стаята ама не ми пука, никога не е късно да направиш ЕДНО добро дело!

         ¼     

Вечерта, дълго след като младежът бе заспал аз спокойно лежах в постелята си и мислех, мислех за хората, за миналото, за рибния ресторант, за добрината.В просъница човекът се завъртя в леглото, безшумно станах и се приближих.На острата светлина идваща от компютъра изглеждаше почти като нарисуван.Запитах се: „Как този човек живее сред враждебните хора? Щастлив ли е? Какво ли е преживял?“.Отдръпнах се от леглото и на стола забелязах пликче, бутнах го с нос и отвътре изпаднаха две снимки.На едната бях аз в онзи първи ден когато се срещнахме и човекът ми даде своята закуска, на втората бяхме аз седнал пред входа на блока и гризящ парче ябълка и той засмян режещ парче и за себе си.... отправих се към постелята си с една последна мисъл: „Нищичко повече не искам освен утре сутрин просто да ме пусне навън, вечерта пак ще се върна, защото вече има при кого“. Заспивайки си спомних текста на втората снимка „Хората за зли но ЧОВЕКЪТ е благороден!“....

Написа: Киара

Надежда

Няма я пътечката от заблудени лъчи по снега, няма стъпки по тънкия лед, няма думи и срички... Няма светлина, лампите сляпо мълчат няма дори вятър, няма боклуци, няма дървета,няма птички, няма хора, няма звезди... Музиката в слушалките се процежда едва – едва, измъчените звуци се губят някъде в пространството... Дори печката духа студен въздух, помръдвам вкочанените си пръсти но дори те са изтръпнали.Пухеното кресло сега е твърдо, възглавницата – на буци. Студените късчета месо са твърди като дърво, безвкусното вино полива увяхналата салата остана от вчера... Сянката безпомощно се е превила, краката са студени и тежки, ръцете опускат, устните свити, очите безизразни, косата отдавна оредяла се полюшва прихваната от стара шнола... Издъненото легло скърца,  лягам с дрехите, сили отдавна нямам. Парцаливо одеяло е единствената ми завивка. Лежа в тишина мъчейки се да чуя ударите на сърцето си... Не успявам.В прашния въздух витае тъга.Свитото тяло ме боли, от глад, студ, мъка... Очите отказват да плачат, устните да крещят.. В гърдите си усещам ледени поляни над който няма небе... Обръщам слепите си очи към стената и се мъча да заспя. В два след полунощ се отказвам и надигам телелфона с надеждата там да видя ТВОЕТО име, с измъчените си сетива долавям , че по стъклата барабанят малки капчици, вали... Метална запалка с леден пламък запалва измачканата ми последна цигара, кутията стои захвърлена и празна до масата.Горчив, задушаващ дим ме скрива от света...Ще се преборя ли със себе си? И ще спра ли да изричам името ти... Незнам... А сега ще изляза и ще се разходя може да се върна забравила дори лицето ти, Може би.........

Написа: Киара (на Александра Димова и Милен Красимиров)

Усещане

Златната подвързия на книгата се затваря под пръстите ми.В стаята се е настанил хладен здрач.По врата ми полазват тръпки и усещам как мускулите по цялото ми тяло се напрягат при контакта със студения въздух.Тишината ме е погълнала изцяло.Безшумно ставам за да запаля свещ, безшумно стъпвам, безшумно приготвям вечерята си.Поглеждам през прозореца, снега на вън не спира да вали и е натрупал цял метър, на фона на синьото небе изгледжа почти приказен.Натръпал е дори по перваза, гледайки отвътре се чувствам като картина в рамка.Пускам печката.След безшумното плъзване на ръката ми към копчето се чува само завъртането на малкия вентилатор.Тънки кафяви филии хляб лежат на покривката покрити с тънък слой масло.Ножа ловко се врязва в плътната, ароматна кайма и я разнася на равни порции върху филиите. В мътния здрач разсейван от една свещ с зелен пламък виждам реотаните на парти грила който зловещо се чевенеят на фона на студена бяла стена.Принцесите са готови за 10-тина минути.Пресягам се за отварачката и секунда по късно капачката описва съвършен кръг във въздуха преди да падне.Лек звън от докосването на метал и балатум се блъска в тавана и се разпилява из стаята.Скърцане на пружини, глух звук от триене на плат в стена и недоловино натискане на компютърен клавиш.После стаята се изпълва с английски шеги, американски песни и тихото докосване на тънки устни до стъклена чаша.Шерлок разкрива поредната си загадка застанал до верния си Лотсън. Усещам как върху малки парченца кайма се изливат няколко глътки студена тъмна бира, усилвайки леко пикантния и вкус и оставяйки върху езика гъделичкащо усещане за пълнота.След първите хапки вечерята ми стой съвсем забравена на леглото до мен но пръстите ми търсят стъклената чаша с тъмна течност, когато я намират с бързо движения я поднасяд към устните.Носа ми усеща силния аромат на хмел, зениците ми се свиват фокусирайки капчиците вода стичащи се по ръба на стъклото, ушите ми ясно чуват пукането на малките балончета в чашата.Цялото ми същество копнее за тези няколко глътки свобода който се вливат направо в душата ми....Оставям празната чаша чието масивно дъно пропуска изключително изкривен образ на лондонски улици идващ от декстопа на компютъра и се обягам назад готова да се потопя в традициония английски хумор на завладяващия Шерлок...Звука на цигулка ме отпраща навътре в обърканите ми мисли и клепачите ми изведнъж натежават.Унасям се... Стоя до вратите на малък ресторант в Бъдапеща.Възрастен мъж стой пред входа,спретнат и заможен съдейки по дрехите.Вдишва ароматът на хилядите цветя цъфнали в градините около него.Улицата е малка, стръмна, покрита със златни павета, влажна от лекия следобеден дъждец.Тихо изкърцване ми подсказва, че мъжа е влязъл в скромното ресторантче.Влизам и аз.От приятно тъмното предверие където взимат жилетката ми наблюдавам как мъжа сяда на малка централна маса откъдето може да наблюдава цялото помещение.За разлика от него предпочитам да съм до прозорец за да държа под око улицата.Възрастен келнер взима поръчката му после и моята.Обектът на наблюдението ми си поръчва бутилка от най-скъпото вино и специслитетът на заведението: патица с портокали. Аз съм далеч по-скромна искам само чаша изстудено бяло вино и порция скумрия на пещ. През 10-те минути докато чакам поръчката си оглеждам ресторанта и клиентите. Възпълна дама изтупана с лъскави нови дрехи държи черно ветрило и нервно го размахва. Група офицери празнуват на съседната маса. Младоженци ядат гулаш и небрежно обсъждат предстоящо гостуване на роднини от Турция доколкото чувам.Възрастна двойка пие чай и се радва на спокойствието и пая от сливи. Възрастния ми придружител спокойно гледа младата двойка и разсеяно си налива чаша след чаша тежко червено вино придружавайки ги с солидни хапки от патицата.От своя страна опитвам рибата като отвреме на време отпивам малки глътки хладно вино от висока кристална чаша.Докато си поръчвам салата от екзотични плодове и силен черен чай, млад мъж внимателно настройва цигулката си и в малкото помещение се разнася водопад от вълшебни звуци който са идеалното допълнение към десерта ми. Сладоста на малиновия сироп с който са покрити плодовете бързо бива отмита от острия леко кисел вкус на чая и напълно спокойна оглеждам и самия ресторант... Стени тапицирани в златен и червен велур, бар целият направен от дъб с прекрасна дърворезба изобразяваща купи с плодове, чинии с ароматен дивеч, пайове и шачи с шампанско.В малки съндъчета из целия ресторант са разположени декоративни розови храсти чието ухание се смесва със сладкия ароматът на старо вино.Картини на широки поляни и величествени планини в тежки рамки са закрепени за стените.Метални свещници разпръсват прашния мрак преливайки движенията на хората в зашеметяваща симфония. Когато поглеждам към масата на възтастния си другар, стола му е вече празен но по-димящото кафе разбирам, че си е тръгнал съвсем скоро.С небрежно движение мятам няколко банкноти върху масата и забързвам към изхода като по пътя взимам жилетката си.Когато врата на ресторанта се затваря зад мен виждам старовремско такси да отнася мъжа в незнайна посока.Замислена тръгвам по улицата, загърната в сивата си жилетна, наблюдавайки как луната тича по покривите гонейки сякаш собствената си сянка....Събуждам се от ключ който се превърта в ключалката, съквартирантката ми се прибира. Уморено завъртам глава към стената с надеждата да заспя отново и чувам едва доловим шум от разпиляна по възглавницата коса, усещам тежеста на сивата ми жилетка с която ме завива съквартирантката и почти насън се усмихвам...

Написа: Киара

Раждането на една Приказка

И там в тихата непрогледна нощ сред студените локви от мъртви снежинки се роди Приказката. Тя отвори очи и погледна към оловното небе което без звездите си приличаше на ограбено дете, чу сърдития вятър който се разхождаше по улиците и събираше боклуците родени от човешката глупост, помириса лепкавата, гъста кал която сякаш заливаше света и огорчена се отдръпна от улицата. Нагази в запустялата някогашна цветна леха и се скри под листата на последното цъфнало жълтурче. Там я намерих аз, скитайки за поредна нощ напразно гонейки призрака на собственото си безсъние. Едва ли бих я забелязала ако не бяха сълзите и, пеещи песен за незнаен герой разбивайки се в скованата черна земя. Взех я при себе си, нахраних я... До печката оставих чехлите си а тя се сгуши в тях и заспа. Аз придърпах свеща до себе си, увих се с бабиното пухкаво одеало и отворих старата книга с златна подвързия. А навън валеше ли валеше и затрупваше света. И когато съня разтвори криле над стаята, свеща догоря. Книгата бавно се изплъзна от ръцете ми и с глухо тупване падна на червения килим. И аз сънувах, сънувах море по синьо от най-синия цвят, поляни по зелени от листата на жълтурче и звезди по красиви от очите на една приказка... Нея ще ви разказа утре защото аз все още спя. Спя и сънувам море.....

Написа: Киара