Всичко се движи, ритъма на живота... Падат листа, хора си подвикват, бързат, разминават се, падат, стават. Птиците се спускат устремено към земята за да могат след секунди да се издигнат отново, слънчевите лъчи игриво се гонят по лицата, колите, сградите. Облаците бавно пътуват за неизвестната си дестинация някъде далеч над заспалите морета. Късни есенни цветя протягат мъничките си цветове и филизи към небето. Зелени гущерчета притичват по тротоарите. Дори улицата сякаш се движи, тече към незнайни земи и отнася тежките автомобили построени само за да извозват хората отсам натам. В сърцето съм на някакъв огромен организъм. Ритъма се просмуква във порите ми, във всяка клетка на измъченото ми тяло и ме предизвиква но аз упорито стоя замръзнал до прозореца и съзерцавам. Съзерцавам движението онова неуморно, непрекъсващо, побъркващо, ритмично движение. Питам се кой го направлява? Има ли някой който също като мен наблюдава и решава кога да промени посоката, бързината, да наруши ли ритъма или просто да го остави да се разлива във вените и мозъците... Непрекъснат водовъртеж от желания, мисли, спомени, стремежи, възможности който те бута напред или назад и те принуждава да се движиш. А хората сме като добре смазана машина. Спомняш ли си? Онзи момент когато си пожела да легнеш за няколко минути в горещия летен следобед, когато се събуди осъзна, че са минали 2 години? Звучи ти познато? Значи си го усетил, ритъма, ритъма на живота! Ние сме просто добре обучени животни следващи ритъма, подчиняващи му се, желаещи го, подлудяващ ни но все пак го искаме. Всеки ден, всяка минута, всяка седмица винаги го следваме – имаме нужда да се движим, да се развиваме, да градим или да разрушаваме, да създаваме, да бързаме, да забравяме... И машината не спира. Няма време за умора и дори в съня си движението не спира, повтаря се, изменя се, затихва но никога, никога не спира. Опитвам се да разхлабя оковите но не мога... Тялото ми желае да се подчини и да се изгуби някъде в движението да хване ритъма и да се понесе на своята вълна. Усещам вятъра в косите, миризмите преминаващи край мен и спомените който изостават някъде надалеч зад гърба ми.. Почти чувам огромната машина движеща коловозите на живота как ритмично потраква докато наглася пътя под краката ми.... Мисловен капан! Поредния от многото пратени за да ме върнат в прашния ми земен път, по него отдавна няма следи защото скъсах веригата и сега наблюдавам. Стоя на върха на новата лъскава сграда заобиколен от прашна тъмнина и нагорещени гласове носещи се от улиците под краката ми... Движението никога не спира... Студени вятърни остриета се забиват в гърдите и ръцете ми, пръскат се на хиляди малки повейчета и пориви разсичайки пространството край мен, почти искам да ги докосна с ръка но не помръдвам. Харесва ми да саботирам плановете на машината. Дочувам зловещ смях някъде над себе си, съдба? Бог? Карма? Явно си мисли, че съм поредния опитал да спре движението защото докато я има машината и системата ще има и такива който да се опитват да я спрат.. Аз не съм от тях. Дори сега когато не помръдвам чувствам движението във вените си, деленето на клетките, разширяването на дробовете, свиването на зениците. Аз просто исках да погледна отстрани. Съвсем обикновенна причина. Но дори за тези като мен има път, ритъм, движение. Това, че съм извън машината не ме поставя извън системата, за тази борба си има други. Изпълних тази част от малката ни сделка сега просто пускам дръжките на парапета и се оставям на последното ми в този живот движение. Ритъмът е побъркващо бърз, препуска покрай мен показвайки ми силата на машината, летящото ми отражението се оглежда трескаво в гладката повърхност на сградата. Изведнъж движението спира и решеща болка се разлива от костите ми... С последните минути на отиващата си зора усещам, че започва първото ми движение от другата страна. Ритъмът не може да бъде нарушен! Усещате ли го? В мислите си... Значи съм изпълнил втората част от нашата сделка. Движението никога не спира! Нали? ...
Написа: Киара
Няма коментари:
Публикуване на коментар