Сън

Обичам ли го? Леко извъртам глава и през полу-затворените си очи го оглеждам. Спокоен е - чувам бързото плитко дишане. Под ухото ми тупти сърцето му, бавно и ритмично като някаква отдавна забравена песен - унасям се. Ръцете му са около кръста ми. Притиснал ме е - силно. Дори да не беше пак щях да съм залепена до горещото му тяло. Едва ли може да се нарече съвършен, особено когато отваря очи и ме поглежда - ръката му гали косата ми и се промъква към брадичката. Бавно повдига главата ми към устните си и секунда преди да потъна до безпаметност в целувката през зениците ми преминава златен отблясък - халката на пръстта му... „Нищо твърде хубаво не е на хубаво“ са казали старите хора и за пореден път трябва да се съглася. Но как се оставих да попадна в този капан? Знаех, че има семейство и си обещах да не го закачам. Излизахме и говорихме, пиехме бира, мастика, мента и спрайт. Смеехме се. Спорихме. Сърдихме се.  Влюби се... Знаех го - знаех обаче, че аз няма да се влюбя! Сгреших. Минаха почти два месеца - откраднатите часове сякаш бяха минути - исках го...Още малко само... Или още много... Исках още малко да остане, още малко да ме целува така - до кръв, кости, нерви и полуда, още малко да съм изгубена в очите му, още малко да се чувствам като жена. Пристрастих се - към него, към отношението му,  към устните, очите, ръцете, гласът...

v   

4 след полунощ

- За какво си мислиш? - прошепнато в ухото ми.

- Че искам да ти кажа толкова много неща а може би не е редно.

- Защо?

- Защото е прекалено бързо, прекалено рано и прекалено ме е страх!

- Какво има? Кажи ми!

- Твърде е рано - прошепнах сгушена на гърдите му.

- Обичаш ли ме? - произнесено с нотка изненада но поднесено като твърдение.

Стомахът ми се сви, всичко в мен се завъртя на 360 градуса, ръцете ми се разтрепераха и ако не бях легнала съм сигурна, че краката ми нямаше да издържат. Мълчах. Минута, две, три, четири.

– Моля те, кажи ми! Обичаш ли ме? - гласът му прелива от загриженост. Тих но силен някак си по мъжки.

Мълча... Сякаш безкрайно дълго. Протягам треперещите си ръце и хващам лицето му в дланите си. Най-вероятно усеща, че треперят. Едвам намирам сили да го погледна в очите. Истината тежи като камък на шията ми.  Не усещам дали въздуха стига до дробовете ми. Въобще май нищо не усещам.

- Обичам те.... - прошепвам и се отпускам сломена назад.

Той бавно се надига и ме прегръща. Намира път към устните ми и ме целува - бавно, дълго и много горещо. Почти забравям коя съм. Забравям и че е женен. Забравям всичко - работата, лекциите, приятелите, колата. Той е всичко от което имам нужда!

- Мисля, че се влюбвам в теб... - прошепнато отново в ухото ми.

Поглежда ме с онзи детски, непослушен поглед. Гласът му е натежал от желание, желание за мен, за всичко мое - тялото ми, погледа, устните, аромата, жестовете... Господи.... Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те! И те искам само за мен. Грях е... По дяволите ще изгоря в твоите пламъци но поне ще съм горяла.... Не може да е истина! Но ръцете му който ме притискат към него са толкова силни и истински - като стоманени въжета, че няма как да избягам. Истината е, че и не искам. Вече... Докато го гледах как заспива няколко часа по-късно се сетих за онзи надпис: „И докато го гледах, разбрах, че когато един ден това свърши, ще боли...  Зверски ще боли...“