И там в тихата непрогледна нощ сред студените локви от мъртви снежинки се роди Приказката. Тя отвори очи и погледна към оловното небе което без звездите си приличаше на ограбено дете, чу сърдития вятър който се разхождаше по улиците и събираше боклуците родени от човешката глупост, помириса лепкавата, гъста кал която сякаш заливаше света и огорчена се отдръпна от улицата. Нагази в запустялата някогашна цветна леха и се скри под листата на последното цъфнало жълтурче. Там я намерих аз, скитайки за поредна нощ напразно гонейки призрака на собственото си безсъние. Едва ли бих я забелязала ако не бяха сълзите и, пеещи песен за незнаен герой разбивайки се в скованата черна земя. Взех я при себе си, нахраних я... До печката оставих чехлите си а тя се сгуши в тях и заспа. Аз придърпах свеща до себе си, увих се с бабиното пухкаво одеало и отворих старата книга с златна подвързия. А навън валеше ли валеше и затрупваше света. И когато съня разтвори криле над стаята, свеща догоря. Книгата бавно се изплъзна от ръцете ми и с глухо тупване падна на червения килим. И аз сънувах, сънувах море по синьо от най-синия цвят, поляни по зелени от листата на жълтурче и звезди по красиви от очите на една приказка... Нея ще ви разказа утре защото аз все още спя. Спя и сънувам море.....
Написа: Киара
Няма коментари:
Публикуване на коментар