Езерото спеше късен следобеден сън. По тревата наоколо се стелеше прах – тежък, кафяв прах от мъртва земя. Сиви облаци танцуваха валс със слънцето, клоните на дърветата им ръкопляскаха, бавно и тъжно. Вятъра носеше дъха на високите планини смесен с песента на славей. Цветята немощно лежаха на земята загубили воля за живот. Пеперудите и пчелите едва-едва се движеха между растенията по своите невидими пътечки и наглас проклинаха съдбата си. Изведнъж светкавица раздра небесното наметало и хитрата гъста мъгла се спусна почти до земята. Тя погали тревите и цветята и с влажна ръка изтри прашните им гърбове.Благодарни и те се вдигнаха и погледнаха нагоре но нищо не видяха. Метално студени капки забарабаниха по сухата земя и събудиха езерото, то недоволно заблъска бреговете си но напразно. Студените капки се втърдиха и върхарите на дърветата тревожно си зашушукаха..“ градушка, градушка... градушка“ , шепота обходи равнината, разтвори криле или отлетя в неизвеста посока. Ледените късчета се сипеха и убиваха наред. Щом някое зрънце лед паднеше върху цвете – малката му главица се спука и то падаше обезобразено. Телцата на листата на дърветата се разлетяха накъсани, пчелите и пеперудите се криеха под храсти и дървета молейки се ужасът да спре. Но той не спираше, искаше още и още и когато ледените късчета се разтопиха и наводниха равнината удавените трупове на пеперудите се понесоха на ручей към езерото. То недоволно се опита да ги отблъсне и те останаха сякаш залепени за бреговете му. Тогава ги видя мъглата пресегна се и с ледени пръсти ги събра.Зарадва се на студената им вече красота и си тръгна доволна. Небето се проясни но градушката не спря. Валя 7 дни. Убиваше и замразяваше всичко по пътя си докато земята вече не се виждаше, не се виждаха храстите и пчелите, нито тежките камъни и пътечките. Тогава вятъра се събуди защото краката му вече опираха до повърхността на огромно езеро и се изуми. Прогони облаците и слънцето изнемощяло от неравната битка доволно протегна лъчи и помилва езерото. То зашумя тъжно и усети нещо да гъделичка гладката му повърхност. Огледа се и видя тънък филиз с малка руса главица да се носи към брега, домъчня му за малкото растение и помоли върбата да го вземе тогава клоните и се протегнаха и листенцата поеха цветето. То уви мъничките си ръчички около клончето и заспа. Когато хладната светлина на луната го помилва се отвори мъничък син цвят и то прогледна. Огледа се и въздъхна. От дъха му се роди спомена разпери крилеи се издигна, занемял гледаше как звездите се къпят в спокойните води на езерото и как вятъра събира снеговете по върховете на планината. Наблюдаваше и пеещетите хиляди клони на дърветата и захласнатия поглед на сияещото цвете. Тогава споменът отлетя със притихнало сърце към далечните светлини. Коагото достигна града уморен се спусна към пейките на площада. Под една лампа четеше младо момиче, споменът кацна на носа и и трепна с криле, на момичето му се стори че вижда езеро, голямо и тъмно в чиито води се къпеха златни звезди, тогава споменът се провря през гъстите и мигли и потъна в зелените ириси... И момичето видя крилете на вятъра, сиянието на синьото цвете, дори чу песента на клонките много далечна и тиха но все пак песен...
Написа: Киара
Няма коментари:
Публикуване на коментар