Ще ви разкажа една приказка, приказка за едно момиче което виждало. Виждало малките неща.
Събудих се. По навик включих компютъра и седнах да се разсъня. 6:50. Не спах добре, бях уморена и мислите ми друг път подредени сега хаотично се блъскаха в мозъчнака ми кора и ме объркваха допълнително. И си спомних, че някой, някога ми каза, че няма време....Тогава зареях поглед през прозореца в листата на старата липа и си спомних. Преди много години загубих близък човек, след години друг после друг.. Така се случва понякога в живота! Нормално е, но е тъжно – факт! Няма да ви описвам мъката всички сте се сблъсквали с нея и я познавате по един или друг начин. Ще ви разкажа това което видях. Следобеда беше хубав а аз стоях до братовчед си на терасата на апартамента му на 4-тия етаж и мислех. Давах си сметка ,че този момет няма да се повтори, този повеи на вятъра който леко гали тъмните коси в който игриво са се пръснали няколко златни класа, нито слънцето което хвърля разсеяно позлата по къщите, нито полета на птичките, плавен и безгрижен, нито цветовете на дивите кестени които се извисяват над улицата като красиви фенери! Няма да се повтори разговора заглушен на моменти от тихото гукане на малките гълъбчета над терасата. Знам, че никога вече няма да видя цветята цъфнали по този начин като пъстър килим над който се извисява самотно дърво люляк. Останах дълго на терасата замръзнала, страхуваща се, че ако мръдна мига ще отлети, и той отлетя. Съвсем неусетно без да усетя.Магията не може да бъде спряна! Научаваш уроците на живота понякога по тежкия начин. Така се научих аз. Сблъсквайки се с различни хора започнах да забелязвам погледите, движенията, лицата и започнах да виждам, първо сребърните коси които ми показваха колко много време е минало от последното ми посещение у дядо и баба, после тъгава в очите на причтелите ми, някои тъжаха за изгубеното, някои тайно оплакваше живота си, трети плачеше на горба на откраднатите си мечти. Но такъв е живота, понякога. В очите на приятелите си открих като чели целия свят, открих тайната на времето, края на вселената, спокойствието на вековете, силата на дърветата, красотата на цветята и песента на птичките, дори бях заслепена от душата на едно крехко същество от което се носеше силен звук на пролетен ручей! Откривала съм съвсем случайно дори пръсти копнеещи да бъдат хванати и поведени напред, ръце протегнати напред но загубили пътя, сърца покрити с дебел слой пепел, забравили да работят закърнели от сивотата на живота, съсипани от злобата в хората, откривала съм крака тичащи към брега на живота, готови да му се предадат доброволно, виждала съм и рамене прекършени от дълги години работа но носещи една детска усмивка. За финал ще ви кажа, че съм виждала и ангелски крила, дяволски рога дори опашки от русалки! И няма нуда доктор да ми казва че не ми остава много време за да разбера колко кратък може да бъде живота, защото аз знам. Знам, понякога живота е тежък, зъл и несправедлив но ако погледнеш зад хоризонта ще видиш истинската му сила, в малките неща защото слънцето никога вече няма блести като днес, вятъра никога няма да те облее по този начин и приятелят ти утре ще е друг, разговора също. Хилядите спомени за скъпоцени камъни не само заради това което са а и защото когато загубиш пътя те те водят към мечтите дори когато няма звезди! И макар аз често да се губя винаги имам един приятел който да ми подаде ръка или да пусне камъче пред мен!
Някой, някога ми каза, че няма време... Но той просто все още не вижда, не вижда, че времето е вечно но мига е кратък!
Написа: Киара (посветено на Стефан Господинов и Йоанна Недялкова и Александра Димова защото докато има поне един човек който харесва това което правя няма да спра!)
Няма коментари:
Публикуване на коментар