Телефона ми извъня.Разсеяно поглеждам дисплея. Слави най-добрият ми приятел настоява да отида с него до мола за да купи на брат си безжична клавиатура за компютъра като подарък за Коледа. Съгласявам се разбира се но мислено се проклинам.Бях отделил три дни само за учене понеже имам доста да наваксвам и знам, че ако сега прекъсна после няма и да седна – това хората наричат слаба воля!.Но беше късно.Обличам се и излизам. Със Слави ще се чакаме пред мола. Поне 280 беше почти празен. Двайсет минути по-късно стоя пред огромната лъскава сграда на „Тhe mall“ само след секунда видях и Слави.Влязохме заедно и се отправихме директно към 2-рия етаж където се намираше желания подарък.Обиколихме доста магазини, разгледахме дрехи, бижута, обувки, чаши за кафе, телефони и прочие дрънкулки наредени по витрините на най-лъскавите магазини в цяла София.Чакам Слави да плати клавиатурата, седя на една от много пейки и тъпо зяпам богато украсените щандове поставени до ескалаторите.В полезрението ми попадат набити мъже с масивни златни ланци, господа с скъпи обувки и часовници, надменни бизмесмени в костюми за хиляди левове, тук-таме ми се мяркат и изтупани момиченца с два пласта фондьотен върху лицата или пък с толкова големи и ярки бижута, че повече ми приличат на коледни елхи.Затварям очи заслепен от пошлостта.Опитвам се да чуя собственото си сърце, безуспешно.Вместо това ясно чувам тракането на невъзможно високи токчета по кремавите плочки, тиктакането на скъпи часовници, гръмкото звънене на последен модел телефон, веселото гукане на млада госпожица която току що се е сдобила с чисто нов силиконов бюст.Повдига ми се.Отварям очи и бързо претърсвам касите за следа от приятеля си.Виждам го да се приближава гордо носейки в лъскава синя чанта крехкия коледен подарък.Явно работата ни тук е свършена.Вървим бавно към изхода.И точно преди да излезем през огромните стъклени врати приятелят ми се спира и се зазяпва по тънко сребърно колие с висулка във формата на звезда.Знам за какво си мисли.Ще е идеален подарък за гаджето му.Дребното русо същество което в момента се водеше негово гадже бе изключително сладко, много дружелюбно и адски любвеобилно и това колие наистина щеше да е идеалния коледен подарък.Докато той се прехласваше по прекраснато малко съкровище както го беше нарекъл минута по-рано аз решавам да се оттегля и отивам към стъклената преграда за да видя какво става по долните етажи.Облягам се на дървената греда поставена над стълкото и оглеждам 20-метровата коледна елха която стига от подземния етаж до 4-тия.По клонките и са пръснати червени и златни топки и сребърни звезди, цялата е увита в мрежа от малки лампички.На върха има звезда а до нея спряна шейна теглена от шест еленчета който сякаш летят към тавана. Долу някаде в основата се виждат камари памук който трябва да служат за преспи сняг.Дори виждам един Дядо Коледа в червен костюм да се разхожда край тях.Някаде от долните етажи се разнася класическа мелодия от пияно.Носи се и аромат на кафе в целия комплекс...Въобще коледната идилия е навсякаде край мен.За няколко мига се подавам на чувството за уют, затварям очи и виждам елхата у дома купчините подаръци и радостните роднини който разкъсват блестящите опаковки и с изкрящи очи ми се усмихват, искрено, топло...Но мелодията свършва, отварям очи виждам хората да се блъскат и да бързат към магазините, вратите зад мен се отварят и пропускат хилядите клаксони на автомобилите отвън да нахлуят заедно със студения въздух.Обръщам поглед към елхата но лампичките вече са угаснали и момента е отминал... Отправям се към изхода заедно с приятеля си.В автобуса отчаяно подпирам глава на облегалката и забивам поглед в нищото.Усещам ,че Слави ме гледа съчувствено но нямам сили да дигна глава и да му кажа каквото и да е.Просто стоя насред препълнения раздрънкан стар автобус и тъгувам за миналия кратък миг на спокойствие и любов.Вратите се отварят.Слизам на спирката а в душата ми зее дупка.Виждам хората, малки и големи, млади и стари и усещам студа...Истински студ от ледения вятър и този сковаващ студ в душата който ясно ми подсказва, че сега, тук в този град липсва нещо, липсва коледния дух, любовта... В ума ми изниква част от текста на една позабравена балада: “ Сълзи през смях в очите тъжни, усмивката е самота“... Усмихвам се тъжно и се прибирам в общежитието.Пред чашата вино подадена ми ми от съквартиранта с съчувстващ поглед си мисля, че коледния дух е фалшив, появява се само там в моловете, пред общините, в офисите където някой е украсил малка елха или голямо дърво.Минавайки оттам можем да видим коледния дух.В усмивките на минувачите, в тези на уж доволните служители на самотните чистачки който метат улиците по-тъмно.Не този коледен дух който ни чака в къщи в очите на любимите хора а онзи големият лъскав но до болка фалшив Коледен Дух!Загледан към студената улица с чаша вино в ръка потънал в самотата на стаята се питам „къде, къде е Истинския коледен дух?Онзи изпълнен с любов и надежда.Онзи почти невидим но истински коледен дух...“.
