Пълна тъмнина.Вървя по безлюдна лондонска улица.До мен върви най-добрата ми приятелка и ми разказва въодушевено за новата си фирма.Високите улични лампи хвърлят размазани светли сенки но напълно недостатъчни за да видя каде ходя.Въпреки това уверено крача напред като си мисля кога точно ще пропадна в някоя бездънна черна дупка наречена шахта..Не се вглеждам много в сградите нито в самата улица.Ч увствам някакъв необясним студ върху себе си.Скоро осъзнавам ,че всъщност той идва от самата обстановка, многотонни каменни постройки,масивни железни врати, облаци който са увиснали досами главата ми.Във въздуха се носи мирис на изгнили листа и влажна пръст.Все по-силно става и чувството ,че отиваме към гробището.Догатката ми се оказва вярна когато след няколко минути забелязвам прекрасни стъклописи по прозорците на къщите, обаче все едни и същи –червени розови храсти или семейства с кучета на пикник.Обстановката започва да ме плаши на всичкото отгоре приятелката ми не млъква а продължава да говори сега вече за новия си мотор.Сърцето ми се блъска яростно в гърдите все едно се опитва да избяга, и все по-ясно разбирам , че зад гърба ми има нещо, нещо което иска да ни нарани.Без да осъзнавам се спирам и се объщам назад.Виждам приведен силует който се приближава все-повече,искам да извикам.Страхът обаче ме сковава, зениците ми се разширяват, дъхът ми секва...и сякаш дошъл от друг свят чувам гласът на Саша Лопез да ми пее нещо за някакво парти което продължавало цяла нощ...Звукът все повече се засилва и имам чувството ,че съм потънал и някой ме блъска към повърхността.Изведнъж отварям очи и осъзнавам, че алармата ми се е включила.. от поне 10 минути, съдейки по съненият ми съквартирант от другото легло които ядно ми обясняваше с подробности каде ще ми завре телефона ако не го изключа...Веднага!Естествено пращам го да върви там където всички си мислите в момента и уморено се пресягам за да спра алармата.Секунда по-късно в стаята се възцарява блажена тишина и аз се обръщам към стената завит през глава с надеждата да подремна поне за още 5 мин.Уви не ми било писано...За секунди в празната ми глава се заформя диалог които започва с „Абе не ми се ходи на лекции!“ и завършва с „Аре бе то и без това никой не ходи в четвъртък!“.Не ми олеква затова отхвърлям завивките,спускам крака от леглото, нахлузвам си чехлите и отивам в банята.В полусън се къпя, мия си зъбите, бръсна се и се реша.Влизам в стаята, включвам каната за да ми стопли вода за разтворимото кафе, или чай (все не мога да реша).Докато чакам бъркам в хладилника вадя един от снощните ми сандвичи, отхапвам и свивам завесата за да видя какво е времето.Синкав мрак бавно се стича от високите блокове отстъпвайки на златистите първи слънчеви лъчи.Но дори слънцето е мрачно днес...Разложени есенни листа се търкалят по пустите улици.Чернеят се решетките по прозорците, голите клони на дърветата самотно стърчат в студения въздух.Тук-там се мяркат забързани студенти върху чиито лица умората е оставила своя знак,гладни кучета се спотайват между сградите готови да те нападнат заради едно залче хляб..Отвратителна сутрин.Отчаяно пускам завесата, изключвам каната и сядам на леглото си.Много добре ги знам аз тези сутрини, всичко тръгва на криво,1-во се удряш някаде на тръгване, портиерката ти се скарва защо удряш вратата, после ти се къса чантата на спирката, изпускаш си автобуса, хващаш следващия разбира се но стоиш притиснат между 5 човека докато нечии калът безпощадно се впива в гърба ти и точно тогава ще се качи контрола и ще трябва да ровиш десет минути за портмонето в което е картата ти (докато се окаже, че то е вкъщи) и тогава нямаш избор, трябва да си платиш глобата защото пари за билет нямаш (защото са в портмонето) а може дори да те свалят от автобуса и да ти напишат акт.После ти се налага да тичаш към университета, разбира се закъснал си.. Професора те изхвърля сърдито с думите “Еми да си станал по-рано!“ и ти стоиш два часа в студения коридор докато дойде време за следващата ти лекция, и да не продължавам по нататък, и без това денят ти вече е провален...Въпреки тези мисли се насилих да се оправя което на моя език значи да си сложа малко пяна на косата, да облекастарото якето, да взема лаптопа си и да изляза.Естествено ударих се, портиерката ми се скара, някакъв джип щеше да ме отнесе на пешеходната и докато чаках да светне зелено гледах как 280 заминава почти празен към ректората.безмопощността ми се надигна и ме заля за секунди.Наведох тъжно глава и си казах, че каквото и да стане днес ще съм спокоен и тогава клаксона на колата спряла пред мен разцели въздуха.И втори път и трети.не издържах и вдигнах глава.В стар модел ауди боядисан в тъмно зелено стояха 5 момичета и ми се усмихваха.Тази зад волана ми помаха а една от задната седалка ми смигна и се разсмя.Тогава светофара светна в зелено и те потеглиха като ми махаха.Останах неподвижно на тротоара гледайки как колата се отдалечава бързо по цариградско.от кафето зад мен се разнесе бавна мелодична песен от времето на моето детство. Усетих как усните ми се разтеглиха в усмивка и понесен от тълпата пресякох улицата като дори не стъпвах по асфалта, и чак сега видях последните жълти листа останали по дърветата как меко блестят на слънцето.Наближавайки сградата на университета видях две котета който си играеха в тревата до един стар паркинг.Стигнах пред входа, обърнах се и погледнах назад.Мушкатата в градинката бяха разтворили цветове и приличаха на пъстра картина ахвърлена сред море от плевели, но бе красиво!Вдихнах поглед, в прозорците на горните етажи се отразяваха хиляди малки бели облачета който лудо се гонеха от стъкло на стъкло.Пуснах любимата си песен на телефона, увеличих я докрай и с два скока преодолях стъпалата към входа.Докато чаках асансьора се замислих, че нещата винаги стават по правилният начин!Дори понякога правилният начин да е малко кофти... J
Написа: Киара
Няма коментари:
Публикуване на коментар