Надежда

Няма я пътечката от заблудени лъчи по снега, няма стъпки по тънкия лед, няма думи и срички... Няма светлина, лампите сляпо мълчат няма дори вятър, няма боклуци, няма дървета,няма птички, няма хора, няма звезди... Музиката в слушалките се процежда едва – едва, измъчените звуци се губят някъде в пространството... Дори печката духа студен въздух, помръдвам вкочанените си пръсти но дори те са изтръпнали.Пухеното кресло сега е твърдо, възглавницата – на буци. Студените късчета месо са твърди като дърво, безвкусното вино полива увяхналата салата остана от вчера... Сянката безпомощно се е превила, краката са студени и тежки, ръцете опускат, устните свити, очите безизразни, косата отдавна оредяла се полюшва прихваната от стара шнола... Издъненото легло скърца,  лягам с дрехите, сили отдавна нямам. Парцаливо одеяло е единствената ми завивка. Лежа в тишина мъчейки се да чуя ударите на сърцето си... Не успявам.В прашния въздух витае тъга.Свитото тяло ме боли, от глад, студ, мъка... Очите отказват да плачат, устните да крещят.. В гърдите си усещам ледени поляни над който няма небе... Обръщам слепите си очи към стената и се мъча да заспя. В два след полунощ се отказвам и надигам телелфона с надеждата там да видя ТВОЕТО име, с измъчените си сетива долавям , че по стъклата барабанят малки капчици, вали... Метална запалка с леден пламък запалва измачканата ми последна цигара, кутията стои захвърлена и празна до масата.Горчив, задушаващ дим ме скрива от света...Ще се преборя ли със себе си? И ще спра ли да изричам името ти... Незнам... А сега ще изляза и ще се разходя може да се върна забравила дори лицето ти, Може би.........

Написа: Киара (на Александра Димова и Милен Красимиров)