I got a long grey beard!! Keep it secret. Keep it safe.

Ритъмът на живота: Залез

Всичко се движи, ритъма на живота...  Падат листа, хора си подвикват, бързат, разминават се, падат, стават. Птиците се спускат устремено към земята за да могат след секунди да се издигнат отново,  слънчевите лъчи игриво се гонят по лицата, колите, сградите. Облаците бавно пътуват за неизвестната си дестинация някъде далеч над заспалите морета.  Късни есенни цветя протягат мъничките си цветове и филизи към небето. Зелени гущерчета притичват по тротоарите. Дори улицата сякаш се движи, тече към незнайни земи и отнася тежките автомобили построени само за да извозват хората отсам натам.  В сърцето съм на някакъв огромен организъм.  Ритъма се просмуква във порите ми, във всяка клетка на измъченото ми тяло и ме предизвиква но аз упорито стоя замръзнал до прозореца и съзерцавам. Съзерцавам движението онова неуморно, непрекъсващо, побъркващо, ритмично движение. Питам се кой го направлява?  Има ли някой който също като мен наблюдава и решава кога да промени посоката, бързината, да наруши ли ритъма или просто да го остави да се разлива във вените и мозъците... Непрекъснат водовъртеж от желания, мисли, спомени, стремежи, възможности който те бута напред или назад и те принуждава да се движиш. А хората сме като добре смазана машина. Спомняш ли си? Онзи момент когато си пожела да легнеш за няколко минути в горещия летен следобед, когато се събуди осъзна, че са минали 2 години? Звучи ти познато? Значи си го усетил, ритъма, ритъма на живота! Ние сме просто добре обучени животни следващи ритъма, подчиняващи му се, желаещи го, подлудяващ ни но все пак го искаме. Всеки ден, всяка минута, всяка седмица винаги го следваме – имаме нужда да се движим, да се развиваме, да градим или да разрушаваме, да създаваме, да бързаме, да забравяме... И машината не спира.  Няма време за умора и дори в съня си движението не спира, повтаря се,  изменя се, затихва но никога, никога не спира. Опитвам се да разхлабя оковите но не мога... Тялото ми желае да се подчини и да се изгуби някъде в движението да хване ритъма и да се понесе на своята вълна. Усещам вятъра в косите, миризмите преминаващи край мен и спомените който изостават някъде надалеч зад гърба ми..  Почти чувам огромната машина движеща коловозите на живота как ритмично потраква докато наглася пътя под краката ми.... Мисловен капан! Поредния от многото пратени за да ме върнат в прашния ми земен път, по него отдавна няма следи защото скъсах веригата и сега наблюдавам. Стоя на върха на новата лъскава сграда заобиколен от прашна тъмнина и нагорещени гласове носещи се от улиците под краката ми... Движението никога не спира...  Студени вятърни остриета се забиват в гърдите и ръцете ми, пръскат се на хиляди малки повейчета и пориви разсичайки пространството край мен, почти искам да ги докосна с ръка но не помръдвам.  Харесва ми да саботирам плановете на машината.  Дочувам зловещ смях някъде над себе си, съдба? Бог? Карма? Явно си мисли, че съм поредния опитал да спре движението защото докато я има машината и системата ще има и такива който да се опитват да я спрат.. Аз не съм от тях.  Дори сега когато не помръдвам чувствам движението във вените си, деленето на клетките, разширяването  на дробовете, свиването  на зениците. Аз просто исках да погледна отстрани.  Съвсем обикновенна причина.  Но дори за тези като мен има път, ритъм, движение.  Това, че съм извън машината не ме поставя извън системата, за тази борба си има други.  Изпълних тази част от малката ни сделка сега просто пускам дръжките на парапета и се оставям на последното ми в този живот движение. Ритъмът е побъркващо бърз, препуска покрай мен показвайки ми силата на машината, летящото ми отражението се оглежда трескаво в гладката повърхност на сградата. Изведнъж движението спира и решеща болка се разлива от костите ми... С последните минути  на отиващата си зора усещам, че започва първото ми движение от другата страна. Ритъмът не може да бъде нарушен! Усещате ли го? В мислите си... Значи съм изпълнил втората част от нашата сделка. Движението никога не спира! Нали? ...

Написа: Киара  

Лутане

Някъде далеч от мен отекват стъпките ти. Вятъра сега ми носи пръст от твоя път, аромата на разпилените ти коси и отдавна забравените ти усмивки...  Горещо е... Няма време, няма граници,  няма звуци, няма хора... Насредата на нищото аз стоя на своя кръстопът и те чакам. Искам да побягна, да крещя – но стоя и мълча. Стотици залези и изгреви аз търся теб но стигам само до безкрайната пустиня, минутите се сливат в часове, дни, месеци и векове.... Знам, че си някъде там – в съня си чувам твойте думи! През мислите ръце протягам – искам да усетя твоето лице а сякаш към звездите се пресягам – опасно близо те усещам а толкова далеч от мен блестиш... Сама окови си изплетох и привързах ги към твоето сърце а бях голяма и вече трябваше да зная любовта е без окови, без лица, без време иначе превръща се в огромно бреме..  Казват, че времето лекува, лъжци са всички! Аз исках и мен да излекува но то подаде ми букет от 100 дъги и ме отмина. И поисках аз да отмъщавам, на всички и на всичко и в буря исках аз да се превърна но знаех - времето нямаше да върна... И облак помолих се да стана само за да виждам теб и далеч да съм от свойта рана. Но земята си истана черна и смълчана, всякаш непотребна без океана. Страдах тихично почти безмълвно на онзи изгарящ кръстопът и исках само аз да те забравя може би за вече милионен път. И продължавах да се лутам в безкрая със сърце разбито но пък пълно с вяра, че виждам на страданията края... И смилиха се над мен звездите показаха ми пътя скрит все още сред мъглите, тогава хванах за ръка мечтите и тръгнах изтривайки сълзите...

Написа: Киара (посветено на Jonhy Raichev)

Първият ми коледен подарък

8 декември. 10 сутринта. Намирам се в огромна книжарница.Чакам Слави да  избере подарък за една негова колежка.Разсеяно оглеждам претъпканите рафтове. Около мен цари тиха празнична еуфория.Забързани клиенти се оглеждат за любимата книга, картичка, албум за снимки...Някъде в дъното виждам подредени малки квадратни, кафяви масички около който са се събрали и насядали възрастни двойки, групички малки деца, самотни мъже с книга в ръка.Всички изглеждат сякаш излезли измежду прашните редици на някоя стара библиотека а не като хора намиращи се в най-оживения подлез в столицата където щом излезеш през стъклената врата, сива тъпла те помита и  повлича към своите ежедневни задължения. Избирането явно ще продължи дълго,затова се отправям към редиците с най-модерните в момента книги, и жадно разгръщам страница след страница на по-интересните екземпляри. И съвсем случайно погледа ми попадам на „Ангел с часовников механизъм“. “И точно в десетката“  крещя на ум от възторг. От влизането ми в книжарницата преди 1 час в ума ми се въртят две заглавия на много силно желани от мен книги. Тази беше едната.Бързо сграбчвам книгата преди жената до мен да е успяла да я вземе. Отнасям кратък отвратен поглед, след което тя се отегля към съседната редица с красиви, гланцирани календари. Преди бих се засегнал от явната злоба която лъхаше от жената но сега вече бях претръпнал към подобни прояви на отрицателни емоции. А и знаех , че книгата не я интересува, от многото висене в различни по-големина книжарници в търсене на ново интересно попадение за личната ми колеция се научих да разпознавам клиентите. Отегчена на средна възраст дама идва да купи евтин коледен подарък за внучка си или за капризна приятелка за която не знае какво друго да вземе. С празен поглед оглежда рафтовете пълни с чужди за нея заглавия, не и се губи време, затова се насочва към секцията с най-много хора. Там където има много хора има и инересни книги. Затова бързо оглежда клиените, избира един които според нея има добър усет за хубава литература, застава до него като съсредоточено оглежда първата попаднала и пред погледакнига и само чака бедния човек да посегне към следващото томче, тогава с бързината на ястреб и здравата захватка на млада мъжка горила жената грабва книжката и с доволно-надменен поглед се отправя към касата. Радва се наум колко е умна и досетлива защото щом я е взела от ръката на някой значи книгата се харчи, което от своя страна значи,че е известна и ще и донесе бонус точки когато я подари и каже , че е чела доста добри рецензии за нея в някое лъскаво издание.Но да се върнем на същественото, това ,че успях да взема книгата.Само , че е немислимо да си я купя защото последните ми 30 лева са в джоба ми а заплата ще получа чак след седмица...Въпреки всичко не мога да се откъсна от дебелото малко томче с  жълтеникава корица.В момента в който усещам ,че волята ми се предава и ще трябва да карам на бисквити идните 5 дни,Слави изниква зад мен.Споглеждаме се ,той ми сочи малка книжка в лилаво и бяла хартиена чантичка за подаръци явно доволен от успешния едночасов пазар и ми сочи касите. Аз с умолително-съжалителен поглед му посочвам книгата в ръката ми.В отговор той сбърчва вежди което на нашият език значи „Наистина ли я искаш?“, кимвам макар да знам, че след седмица ще имам пари и ще мога да си поволя да си я купя плюс още поне три книги, но аз упорито изках тази, тук и сега!Потънал в подобни размишления се пресягам да оставя книгата на мястото и.Минават няколко бавни мъчителни минути в които просто не мога да отделя ръка от нея.Точно когато обръщам гръб и нещастно повличам крака към изхода, усещам движение зад себе си.Обръщам се и виждам Слави да се приближава, хвърлям последен поглед изпълнен с копнеж, но не виждам книгата.Между високите колони с модни издания зее дупка.Проклинам се тихо, че нея взех и се заизкачвам по стъпалата който водят към касите.На предпоследното стъпало се спирам стъписан. Измежду различните по големина,форма и цвят чантички за подарък който приятелят ми беше купил за останалите подаръци и трите книги който беше купил за други приятели успях да фокусирам и бледата корица на „Ангела“. Изведнъж върху мен се изля кофа огорчение примесено с гняв.Защо точно тази книга трябваше да избере?  Повече ме вълнуваше дали този на когото щеше да я подари щеше да я оцени... В моменти на прилив на силни емоции мълчанието е мой най-добър приятел затова застанах зад Слави чакайки го да плати и тъпо и упорито се зазяпах по плакатите,макар вътрешно да горях от желание го напердаша.  След минута ръката на приятеля ми тикна под носа ми зелена торбичка с думите: „Честит първи коледен подарък“. Смаяно гледах чантичката в ръцете си.Отворих я бавно и в момента в който написах дебелата книга вътре вече знаех, че това е МОЯТА книга. Завъртях пликчето към лампата и се убедих че е тя когато снопчетата слаба светлина се плъзнаха по корицата с цвят на старо злато.Вдигнах глава и се огледах. Слави стоеше до стъклената врата и с явно удоволствие наблюдаваше действията ми. С наведена глава отидо до него ударих едно рамо и му казах: „Мерси за якия първи коледен подарък братле“. Той ме изгледа странно после по лицето му се разля мазна, мазна усмивка (по мазна и от баничка на софийска гара) и още по-мазно ми каза: „За нищо братче!“ като разбира се натърти на „братче“, за да ми се подиграе. Бутнах го през вратата навън където тълпата ни понесе към метрото. Щях да си спомням тази случката със смях всеки път като видя книгата. МОЯТА  книга.

Написа: Киара

Деня се познава по.... смърфовете!

Два сандвича с пълнозърнест хляб малко пушено пуешко филе и листа зелена салата, чаша портокалов сок и половин черен шоколад.Не е любимата ми закуска но съм си обещал да се подържам.. Дълга история.Съквартиранта ми отдавна е излязъл или на работа или на лекции.Самотно ми е без нещо което да ми говори затова решавам да си пусна филм.Замислям се за секунда преди пръстите ми да се плъзнат към иконката и файла да се стартира.Не съм го гледал но като оставим настрана предрасъдаците може би пък е добро попадение.Екрана потъмнява и от колонките се разнася весела детска песничка, отдъпвам се от компютъра, облягам се на студената стена отхапвам от безвкусния сандвич и се потапям в атмосферата… Час и половинапо-късно заливайки се от смях ставам от леглото и отивам до прозореца за да видя какво е времето.По стъпките ми леко се носи същата досадно весела песничка която чух и в началото но сега повече от всякога ми се иска да запея заедно с малките сини човечета който маршируват по екрана зад мен.Отдръпвам пердетата и вълна от ярка слънчева светлина ме залива и заслепява. Отстъпвам и с ръка пред лицето си внимателно оглеждам улицата, златна, тиха, топла все едно не е 16 декември.Откога не ми се беше случвала такава хубава сутрин... И сега пред мен нямаше граници с пълно гърло запявам веселата синя песничка държейки в ръка стрък магданоз като микрофон. От гледна точка на момента аз успях да се насладя на сутринта от гледна точка на моите съседи обаче мисля, че биха се задоволили най-малко с главата ми забучена на пика с парцал в устата... Последва 20 минутна пауза докато съседите ми спрат да ме пращам при роднините ми включително и при тези който живееха пред 9 земи в 10-та и пред 9 планини в 10-та... Може би това беше и моментът в който трябваше да надуя лаптопа да грабна метлата и да запея „I Love Rock N' Roll“ ама си казах, че вече съм голям за тия глупости, затова се хвърлих на леглото което жално изскърца и се отдадох на хорокопа си за деня (навик за които е виновна жена ми). Естествено като мъж не вярвах на тия глупости много, много но пък имаше какво да чета докато си пия кафето.За съжаление яко бях закъснял за лекции така, че скочих облякох се набързо, вързах си някакъв модерен копринен шал на врата да си придам вид на интелигентен пич (и затова е виновна жена ми) и доволен от прекрасната заредена с настроение сутрин потеглих към университета.

Написа: Киара