Лутане

Някъде далеч от мен отекват стъпките ти. Вятъра сега ми носи пръст от твоя път, аромата на разпилените ти коси и отдавна забравените ти усмивки...  Горещо е... Няма време, няма граници,  няма звуци, няма хора... Насредата на нищото аз стоя на своя кръстопът и те чакам. Искам да побягна, да крещя – но стоя и мълча. Стотици залези и изгреви аз търся теб но стигам само до безкрайната пустиня, минутите се сливат в часове, дни, месеци и векове.... Знам, че си някъде там – в съня си чувам твойте думи! През мислите ръце протягам – искам да усетя твоето лице а сякаш към звездите се пресягам – опасно близо те усещам а толкова далеч от мен блестиш... Сама окови си изплетох и привързах ги към твоето сърце а бях голяма и вече трябваше да зная любовта е без окови, без лица, без време иначе превръща се в огромно бреме..  Казват, че времето лекува, лъжци са всички! Аз исках и мен да излекува но то подаде ми букет от 100 дъги и ме отмина. И поисках аз да отмъщавам, на всички и на всичко и в буря исках аз да се превърна но знаех - времето нямаше да върна... И облак помолих се да стана само за да виждам теб и далеч да съм от свойта рана. Но земята си истана черна и смълчана, всякаш непотребна без океана. Страдах тихично почти безмълвно на онзи изгарящ кръстопът и исках само аз да те забравя може би за вече милионен път. И продължавах да се лутам в безкрая със сърце разбито но пък пълно с вяра, че виждам на страданията края... И смилиха се над мен звездите показаха ми пътя скрит все още сред мъглите, тогава хванах за ръка мечтите и тръгнах изтривайки сълзите...

Написа: Киара (посветено на Jonhy Raichev)

Първият ми коледен подарък

8 декември. 10 сутринта. Намирам се в огромна книжарница.Чакам Слави да  избере подарък за една негова колежка.Разсеяно оглеждам претъпканите рафтове. Около мен цари тиха празнична еуфория.Забързани клиенти се оглеждат за любимата книга, картичка, албум за снимки...Някъде в дъното виждам подредени малки квадратни, кафяви масички около който са се събрали и насядали възрастни двойки, групички малки деца, самотни мъже с книга в ръка.Всички изглеждат сякаш излезли измежду прашните редици на някоя стара библиотека а не като хора намиращи се в най-оживения подлез в столицата където щом излезеш през стъклената врата, сива тъпла те помита и  повлича към своите ежедневни задължения. Избирането явно ще продължи дълго,затова се отправям към редиците с най-модерните в момента книги, и жадно разгръщам страница след страница на по-интересните екземпляри. И съвсем случайно погледа ми попадам на „Ангел с часовников механизъм“. “И точно в десетката“  крещя на ум от възторг. От влизането ми в книжарницата преди 1 час в ума ми се въртят две заглавия на много силно желани от мен книги. Тази беше едната.Бързо сграбчвам книгата преди жената до мен да е успяла да я вземе. Отнасям кратък отвратен поглед, след което тя се отегля към съседната редица с красиви, гланцирани календари. Преди бих се засегнал от явната злоба която лъхаше от жената но сега вече бях претръпнал към подобни прояви на отрицателни емоции. А и знаех , че книгата не я интересува, от многото висене в различни по-големина книжарници в търсене на ново интересно попадение за личната ми колеция се научих да разпознавам клиентите. Отегчена на средна възраст дама идва да купи евтин коледен подарък за внучка си или за капризна приятелка за която не знае какво друго да вземе. С празен поглед оглежда рафтовете пълни с чужди за нея заглавия, не и се губи време, затова се насочва към секцията с най-много хора. Там където има много хора има и инересни книги. Затова бързо оглежда клиените, избира един които според нея има добър усет за хубава литература, застава до него като съсредоточено оглежда първата попаднала и пред погледакнига и само чака бедния човек да посегне към следващото томче, тогава с бързината на ястреб и здравата захватка на млада мъжка горила жената грабва книжката и с доволно-надменен поглед се отправя към касата. Радва се наум колко е умна и досетлива защото щом я е взела от ръката на някой значи книгата се харчи, което от своя страна значи,че е известна и ще и донесе бонус точки когато я подари и каже , че е чела доста добри рецензии за нея в някое лъскаво издание.Но да се върнем на същественото, това ,че успях да взема книгата.Само , че е немислимо да си я купя защото последните ми 30 лева са в джоба ми а заплата ще получа чак след седмица...Въпреки всичко не мога да се откъсна от дебелото малко томче с  жълтеникава корица.В момента в който усещам ,че волята ми се предава и ще трябва да карам на бисквити идните 5 дни,Слави изниква зад мен.Споглеждаме се ,той ми сочи малка книжка в лилаво и бяла хартиена чантичка за подаръци явно доволен от успешния едночасов пазар и ми сочи касите. Аз с умолително-съжалителен поглед му посочвам книгата в ръката ми.В отговор той сбърчва вежди което на нашият език значи „Наистина ли я искаш?“, кимвам макар да знам, че след седмица ще имам пари и ще мога да си поволя да си я купя плюс още поне три книги, но аз упорито изках тази, тук и сега!Потънал в подобни размишления се пресягам да оставя книгата на мястото и.Минават няколко бавни мъчителни минути в които просто не мога да отделя ръка от нея.Точно когато обръщам гръб и нещастно повличам крака към изхода, усещам движение зад себе си.Обръщам се и виждам Слави да се приближава, хвърлям последен поглед изпълнен с копнеж, но не виждам книгата.Между високите колони с модни издания зее дупка.Проклинам се тихо, че нея взех и се заизкачвам по стъпалата който водят към касите.На предпоследното стъпало се спирам стъписан. Измежду различните по големина,форма и цвят чантички за подарък който приятелят ми беше купил за останалите подаръци и трите книги който беше купил за други приятели успях да фокусирам и бледата корица на „Ангела“. Изведнъж върху мен се изля кофа огорчение примесено с гняв.Защо точно тази книга трябваше да избере?  Повече ме вълнуваше дали този на когото щеше да я подари щеше да я оцени... В моменти на прилив на силни емоции мълчанието е мой най-добър приятел затова застанах зад Слави чакайки го да плати и тъпо и упорито се зазяпах по плакатите,макар вътрешно да горях от желание го напердаша.  След минута ръката на приятеля ми тикна под носа ми зелена торбичка с думите: „Честит първи коледен подарък“. Смаяно гледах чантичката в ръцете си.Отворих я бавно и в момента в който написах дебелата книга вътре вече знаех, че това е МОЯТА книга. Завъртях пликчето към лампата и се убедих че е тя когато снопчетата слаба светлина се плъзнаха по корицата с цвят на старо злато.Вдигнах глава и се огледах. Слави стоеше до стъклената врата и с явно удоволствие наблюдаваше действията ми. С наведена глава отидо до него ударих едно рамо и му казах: „Мерси за якия първи коледен подарък братле“. Той ме изгледа странно после по лицето му се разля мазна, мазна усмивка (по мазна и от баничка на софийска гара) и още по-мазно ми каза: „За нищо братче!“ като разбира се натърти на „братче“, за да ми се подиграе. Бутнах го през вратата навън където тълпата ни понесе към метрото. Щях да си спомням тази случката със смях всеки път като видя книгата. МОЯТА  книга.

Написа: Киара

Деня се познава по.... смърфовете!

Два сандвича с пълнозърнест хляб малко пушено пуешко филе и листа зелена салата, чаша портокалов сок и половин черен шоколад.Не е любимата ми закуска но съм си обещал да се подържам.. Дълга история.Съквартиранта ми отдавна е излязъл или на работа или на лекции.Самотно ми е без нещо което да ми говори затова решавам да си пусна филм.Замислям се за секунда преди пръстите ми да се плъзнат към иконката и файла да се стартира.Не съм го гледал но като оставим настрана предрасъдаците може би пък е добро попадение.Екрана потъмнява и от колонките се разнася весела детска песничка, отдъпвам се от компютъра, облягам се на студената стена отхапвам от безвкусния сандвич и се потапям в атмосферата… Час и половинапо-късно заливайки се от смях ставам от леглото и отивам до прозореца за да видя какво е времето.По стъпките ми леко се носи същата досадно весела песничка която чух и в началото но сега повече от всякога ми се иска да запея заедно с малките сини човечета който маршируват по екрана зад мен.Отдръпвам пердетата и вълна от ярка слънчева светлина ме залива и заслепява. Отстъпвам и с ръка пред лицето си внимателно оглеждам улицата, златна, тиха, топла все едно не е 16 декември.Откога не ми се беше случвала такава хубава сутрин... И сега пред мен нямаше граници с пълно гърло запявам веселата синя песничка държейки в ръка стрък магданоз като микрофон. От гледна точка на момента аз успях да се насладя на сутринта от гледна точка на моите съседи обаче мисля, че биха се задоволили най-малко с главата ми забучена на пика с парцал в устата... Последва 20 минутна пауза докато съседите ми спрат да ме пращам при роднините ми включително и при тези който живееха пред 9 земи в 10-та и пред 9 планини в 10-та... Може би това беше и моментът в който трябваше да надуя лаптопа да грабна метлата и да запея „I Love Rock N' Roll“ ама си казах, че вече съм голям за тия глупости, затова се хвърлих на леглото което жално изскърца и се отдадох на хорокопа си за деня (навик за които е виновна жена ми). Естествено като мъж не вярвах на тия глупости много, много но пък имаше какво да чета докато си пия кафето.За съжаление яко бях закъснял за лекции така, че скочих облякох се набързо, вързах си някакъв модерен копринен шал на врата да си придам вид на интелигентен пич (и затова е виновна жена ми) и доволен от прекрасната заредена с настроение сутрин потеглих към университета.

Написа: Киара

С него

Учебниците спят спокойно в ъгъла. Тишина изпълва малката стая. Мрака е погълнал всичко и само малката лампичка на кафе машината подсказва къде се намира. Вдигам очи от екрана на компютъра, и поглеждам през прозореца. Мътно сиви облаци се удрят в покривите на сградите. Дърветата лудо се огъват под мощните ветрове кръстосващи улиците. Спокойно се пресягам за възглавницата си, увивам се с мекото одеяло и отпускам глава на стената. Тъмнината пълзи по ръба на леглото но нямам сили да стана и лежа загледана през прозореца. Малки капчици сякаш отнасят мислите ми във вихрушки от ледени остриета. Те премрежват погледа ми и умът ми се връща към един приятел който единствен искаше да се разхожда с мен под дъжда, независимо, че е студено и ще се намокри, независимо, че почти не се познаваме, независимо, че е на другия край на града, независимо.... Вятъра се усилва и виждам как летят тревички и листа..  Виждам дълга алея по която вървим, разказваш ми нещо – аз се смея, духа почти ураганен вятър но ние не забелязваме. Леко изоставаш когато се унеса в приказки и се налага да те побутвам. Стремиш се да си възможно най-близо до мен но аз променям обстоятелствата за секунди и съм убедена, че ме виждаш като едно голямо дете. Опитвам се да ти разкажа виц с жестове... Не се получава но черните ти очи,  виждам как ме фокусират и знам че не мислиш за това което се опитвам да ти разкажа. Хиляди думи по-късно когато светкавици осветяват улиците и булевардите вече стоим пред моя блок. Пресягаш се за да си вземеш якето което си ми дал защото съм подгизнала а ти си кавалер. Смешно е, толкова си висок, че до теб изглеждам като играчка и все пак нито един път не се почувствах слаба, неразбрана.. Опитваш се да ми разкажеш история за училище, изчакваш реакцията ми но аз съм се отнесла. Студения дъжд се усилва с всяка минута, неуместно е да те питам би ли целунал момиче на първата ви среща, още по неуместно е да те целуна, макар да го желая до болка. Обръщам се към теб, искам да ти кажа колко ми е било проятно но усещам устните ти - да се впиват в моите... Светкавица изпълнена с страст и любопитство пронизва тялото ми... Сякаш някой е запалил кръвта и мислите ми, коленете ми омекват и ръцете ми обгръщат врата ти. Усещам вятъра и хилядите остриета но вече не ми студено. Имам чувството, че летя и ако не усещах ръцете ти който нежно ме притискат сигурно бих повярвала, че мoга да полетя. Минута, но всякаш времето е спряло и всичко е черно и бяло, всякаш няма хора и няма звуци. Усещам само устните ти които се опитват да ме изпият... В следващия миг се отдръпваш и усещам погледа ти върху мен.. Нямам сили да отворя очи и да разбера че момента е отминал.. Кожата ти пари под пръстите ми, и знам че дълго ще помня чувството. Лампата пред входа премигва уморено, свалям якето и ти го подавам. За секунда искам да ти кажа, че те обичам но е прекалено, знам че няма да ми повярваш, твърде много са те наранявали. Тялото ми стене от болка докато се отдалечавам, а и знам, че  и ти няма да си тръгнеш поне не скоро... Вратата глухо изскърцва и вече съм в стаята си. Хвърлям чантата си на леглото и се свличам на пода, изцедена съм. Ти ми отне всички мисли сякаш завинаги и незнам какво ще се случи.  А какво ли ще се случи? ...

Написа: Киара  (посветено на Jonhy Raichev)

Ритъма на живота

Ще ви разкажа една приказка, приказка за едно момиче което виждало. Виждало малките неща.

Събудих се. По навик включих компютъра и седнах да се разсъня. 6:50. Не спах добре, бях уморена и мислите ми друг път подредени сега хаотично се блъскаха в мозъчнака ми кора и ме объркваха допълнително. И си спомних, че някой, някога ми каза, че няма време....Тогава зареях поглед през прозореца в листата на старата липа и си спомних. Преди много години загубих близък човек, след години друг после друг.. Така се случва понякога в живота! Нормално е, но е тъжно – факт! Няма да ви описвам мъката всички сте се сблъсквали с нея и я познавате по един или друг начин. Ще ви разкажа това което видях. Следобеда беше хубав а аз стоях до братовчед си на терасата на апартамента му на 4-тия етаж и мислех. Давах си сметка ,че този момет няма да се повтори, този повеи на вятъра който леко гали тъмните коси в който игриво са се пръснали няколко златни класа, нито слънцето което хвърля разсеяно позлата по къщите, нито полета на птичките, плавен и безгрижен, нито цветовете на дивите кестени които се извисяват над улицата като красиви фенери! Няма да се повтори разговора заглушен на моменти от тихото гукане на малките гълъбчета над терасата. Знам, че никога вече няма да видя цветята цъфнали по този начин като пъстър килим над който се извисява самотно дърво люляк.  Останах дълго на терасата замръзнала, страхуваща се, че ако мръдна мига ще отлети, и той отлетя. Съвсем неусетно без да усетя.Магията не може да бъде спряна! Научаваш уроците на живота понякога по тежкия начин.  Така се научих аз. Сблъсквайки се с различни хора започнах да забелязвам погледите, движенията, лицата и започнах да виждам, първо сребърните коси които ми показваха колко много време е минало от последното ми посещение у дядо и баба, после тъгава в очите на причтелите ми, някои тъжаха за изгубеното, някои тайно оплакваше живота си, трети плачеше на горба на откраднатите си мечти. Но такъв е живота, понякога. В очите на приятелите си открих като чели целия свят, открих тайната на времето, края на вселената, спокойствието на вековете, силата на дърветата, красотата на цветята и песента на птичките, дори бях заслепена от душата на едно крехко същество от което се носеше силен звук на пролетен ручей! Откривала съм съвсем случайно дори пръсти копнеещи да бъдат хванати и поведени напред, ръце протегнати напред  но загубили пътя, сърца покрити с дебел слой пепел, забравили да работят закърнели от сивотата на живота, съсипани от злобата в хората, откривала съм крака тичащи към брега на живота, готови да му се предадат доброволно, виждала съм и рамене прекършени от дълги години работа но носещи една детска усмивка. За финал ще ви кажа, че съм виждала и ангелски крила, дяволски рога дори опашки от русалки! И няма нуда доктор да ми казва че не ми остава много време за да разбера колко кратък може да бъде живота, защото аз знам. Знам, понякога живота е тежък, зъл и несправедлив но ако погледнеш зад хоризонта ще видиш истинската му сила, в малките неща защото слънцето никога вече няма блести като днес, вятъра никога няма да те облее по този начин и приятелят ти утре ще е друг, разговора също. Хилядите спомени за скъпоцени камъни не само заради това което са а и защото когато загубиш пътя те те водят към мечтите дори когато  няма звезди! И макар аз често да се губя винаги имам един приятел който да ми подаде ръка или да пусне камъче пред мен!

Някой, някога ми каза, че няма време...  Но той просто все още не вижда, не вижда, че времето е вечно но мига е кратък!

Написа: Киара  (посветено на Стефан Господинов и Йоанна Недялкова и Александра Димова защото докато има поне един човек който харесва това което правя няма да спра!)