Каде е коледния дух?

Телефона ми извъня.Разсеяно поглеждам дисплея. Слави най-добрият ми приятел настоява да отида с него до мола за да купи на брат си безжична клавиатура за компютъра като подарък за Коледа. Съгласявам се разбира се но мислено се проклинам.Бях отделил три дни само за учене понеже имам доста да наваксвам и знам, че ако сега прекъсна после няма и да седна – това хората наричат слаба воля!.Но беше късно.Обличам се и излизам. Със  Слави ще се чакаме пред мола. Поне 280 беше почти празен. Двайсет минути по-късно стоя пред огромната лъскава сграда на  „Тhe mall“ само след секунда видях и Слави.Влязохме заедно и се отправихме директно към 2-рия етаж където се намираше желания подарък.Обиколихме доста магазини, разгледахме дрехи, бижута, обувки, чаши за кафе, телефони и прочие дрънкулки наредени по витрините на най-лъскавите магазини в цяла София.Чакам Слави да плати клавиатурата, седя на една от много пейки и тъпо зяпам богато украсените щандове поставени до ескалаторите.В полезрението ми попадат набити мъже с масивни златни ланци, господа с скъпи обувки и часовници, надменни бизмесмени в костюми за хиляди левове, тук-таме ми се мяркат и изтупани момиченца с два пласта фондьотен върху лицата или пък с толкова големи и ярки бижута, че повече ми приличат на коледни елхи.Затварям очи заслепен от пошлостта.Опитвам се да чуя собственото си сърце, безуспешно.Вместо това ясно чувам тракането на невъзможно високи токчета по кремавите плочки, тиктакането на скъпи часовници, гръмкото звънене на последен модел телефон, веселото гукане на млада госпожица която току що се е сдобила с чисто нов силиконов бюст.Повдига ми се.Отварям очи и бързо претърсвам касите за следа от приятеля си.Виждам го да се приближава гордо носейки в лъскава синя чанта крехкия коледен подарък.Явно работата ни тук е свършена.Вървим бавно към изхода.И точно преди да излезем през огромните стъклени врати приятелят ми се спира и се зазяпва по тънко сребърно колие с висулка във формата на звезда.Знам за какво си мисли.Ще е идеален подарък за гаджето му.Дребното русо същество което в момента се водеше негово гадже бе изключително сладко, много дружелюбно и адски любвеобилно и това колие наистина щеше да е идеалния коледен подарък.Докато той се прехласваше по прекраснато малко съкровище както го беше нарекъл минута по-рано аз решавам да се оттегля и отивам към стъклената преграда за да видя какво става по долните етажи.Облягам се на дървената греда поставена над стълкото и оглеждам 20-метровата коледна елха която стига от подземния етаж до 4-тия.По клонките и са пръснати червени и  златни топки и сребърни звезди, цялата е увита в мрежа от малки лампички.На върха има звезда а до нея спряна шейна теглена от шест еленчета който сякаш летят към тавана. Долу някаде в основата се виждат камари памук който трябва да служат за преспи сняг.Дори виждам един Дядо Коледа в червен костюм да се разхожда край тях.Някаде от долните етажи се разнася класическа мелодия от пияно.Носи се и аромат на кафе в целия комплекс...Въобще коледната идилия е навсякаде край мен.За няколко мига се подавам на чувството за уют, затварям очи и виждам елхата у дома купчините подаръци и радостните роднини който разкъсват блестящите опаковки и с изкрящи очи ми се усмихват, искрено, топло...Но мелодията свършва, отварям очи виждам хората да се блъскат и да бързат към магазините, вратите зад мен се отварят и пропускат хилядите клаксони на автомобилите отвън да нахлуят заедно със студения въздух.Обръщам поглед към елхата но лампичките вече са угаснали и момента е отминал... Отправям се към изхода заедно с приятеля си.В автобуса отчаяно подпирам глава на облегалката и забивам поглед в нищото.Усещам ,че Слави ме гледа съчувствено но нямам сили да дигна глава и да му кажа каквото и да е.Просто стоя насред препълнения раздрънкан стар автобус и тъгувам за миналия кратък миг на спокойствие и любов.Вратите се отварят.Слизам на спирката а в душата ми зее дупка.Виждам хората, малки и големи, млади и стари и усещам студа...Истински студ от ледения вятър и този сковаващ студ в душата който ясно ми подсказва, че сега, тук в този град липсва нещо, липсва коледния дух, любовта... В ума ми изниква част от текста на една позабравена балада: “ Сълзи през смях в очите тъжни, усмивката е самота“... Усмихвам се тъжно и се прибирам в общежитието.Пред чашата вино подадена ми ми от съквартиранта с съчувстващ поглед си мисля, че коледния дух е фалшив, появява се само там в моловете, пред общините, в офисите където някой е украсил малка елха или голямо дърво.Минавайки оттам можем да видим коледния дух.В усмивките на минувачите, в тези на уж доволните служители на самотните чистачки който метат улиците  по-тъмно.Не този коледен дух който ни чака в къщи в очите на любимите хора а онзи големият лъскав но до болка фалшив Коледен Дух!Загледан към студената улица с чаша вино в ръка потънал в самотата на стаята се питам „къде, къде е Истинския коледен дух?Онзи изпълнен с любов и надежда.Онзи почти невидим но истински коледен дух...“.

ПРАВИЛНИЯТ НАЧИН

Пълна тъмнина.Вървя по безлюдна лондонска улица.До мен върви най-добрата ми приятелка и ми разказва въодушевено за новата си фирма.Високите улични лампи хвърлят размазани светли сенки но напълно недостатъчни за да видя каде ходя.Въпреки това уверено крача напред като си мисля кога точно ще пропадна в някоя бездънна черна дупка наречена шахта..Не се вглеждам много в сградите нито в самата улица.Ч увствам някакъв необясним студ върху себе си.Скоро осъзнавам ,че всъщност той идва от самата обстановка, многотонни каменни постройки,масивни железни врати, облаци който са увиснали досами главата ми.Във въздуха се носи мирис на изгнили листа и влажна пръст.Все по-силно става и  чувството ,че отиваме към гробището.Догатката ми се оказва вярна когато след няколко минути забелязвам прекрасни стъклописи по прозорците на къщите, обаче все едни и същи –червени розови храсти или семейства с кучета на пикник.Обстановката започва да ме плаши на всичкото отгоре приятелката ми не млъква а продължава да говори сега вече за новия си мотор.Сърцето ми се блъска яростно в гърдите все едно се опитва да избяга, и все по-ясно разбирам , че зад гърба ми има нещо, нещо  което иска да ни нарани.Без да осъзнавам се спирам и се объщам назад.Виждам приведен силует който се приближава все-повече,искам да извикам.Страхът обаче ме сковава, зениците ми се разширяват, дъхът ми секва...и сякаш дошъл от друг свят чувам гласът на Саша Лопез да ми пее нещо за някакво парти което продължавало цяла нощ...Звукът все повече се засилва и имам чувството ,че съм потънал и някой ме блъска към повърхността.Изведнъж отварям очи и осъзнавам, че алармата ми се е включила.. от поне 10 минути, съдейки по съненият ми съквартирант от другото легло които ядно ми обясняваше с подробности каде ще ми завре телефона ако не го изключа...Веднага!Естествено пращам го да върви там където всички си мислите в момента и уморено се пресягам за да спра алармата.Секунда по-късно в стаята се възцарява блажена тишина и аз се обръщам към стената завит през глава с надеждата да подремна поне за още 5 мин.Уви не ми било писано...За секунди в празната ми глава се заформя диалог които започва с „Абе не ми се ходи на лекции!“ и завършва с „Аре бе то и без това никой не ходи в четвъртък!“.Не ми олеква затова отхвърлям завивките,спускам крака от леглото, нахлузвам си чехлите и отивам в банята.В полусън се къпя, мия си зъбите, бръсна се и се реша.Влизам в стаята, включвам каната за да ми стопли вода за разтворимото кафе, или чай (все не мога да реша).Докато чакам бъркам в хладилника вадя един от снощните ми сандвичи, отхапвам и свивам завесата за да видя какво е времето.Синкав мрак бавно се стича от  високите блокове отстъпвайки на златистите първи слънчеви лъчи.Но дори слънцето е мрачно днес...Разложени есенни листа се търкалят по пустите улици.Чернеят се решетките по прозорците, голите клони на дърветата самотно стърчат в студения въздух.Тук-там се мяркат забързани студенти върху чиито лица умората е оставила своя знак,гладни кучета се спотайват между сградите готови да те нападнат заради едно залче хляб..Отвратителна сутрин.Отчаяно пускам завесата, изключвам каната и сядам на леглото си.Много добре ги знам аз тези сутрини, всичко тръгва на криво,1-во се удряш някаде на тръгване, портиерката ти се скарва защо удряш вратата, после ти се къса чантата на спирката, изпускаш си автобуса, хващаш следващия разбира се но стоиш притиснат между 5 човека докато нечии калът безпощадно се впива в гърба ти и точно тогава ще се качи контрола и ще трябва да ровиш десет минути за портмонето в което е картата ти (докато се окаже, че то е вкъщи) и тогава нямаш избор, трябва да си платиш глобата защото пари за билет нямаш (защото са в портмонето) а може дори да те свалят от автобуса и да ти напишат акт.После ти се налага да тичаш към университета, разбира се закъснал си.. Професора те изхвърля сърдито с думите “Еми да си станал по-рано!“ и ти стоиш два часа в студения коридор докато дойде време за следващата ти лекция, и да не продължавам по нататък, и без това денят ти вече е провален...Въпреки тези мисли се насилих да се оправя което на моя език значи да си сложа малко пяна на косата, да  облекастарото якето, да взема лаптопа си и да изляза.Естествено ударих се, портиерката ми се скара, някакъв джип щеше да ме отнесе на пешеходната и докато чаках да светне зелено гледах как 280 заминава почти празен към ректората.безмопощността ми се надигна и  ме заля за секунди.Наведох тъжно глава и си казах, че каквото и да стане днес ще съм спокоен и тогава клаксона на колата спряла пред мен разцели въздуха.И втори път и трети.не издържах и вдигнах глава.В стар модел ауди боядисан в тъмно зелено стояха 5 момичета и ми се усмихваха.Тази зад волана ми помаха а една от задната седалка ми смигна и се разсмя.Тогава светофара светна в зелено и те потеглиха като ми махаха.Останах неподвижно на тротоара гледайки как колата се отдалечава бързо по цариградско.от кафето зад мен се разнесе бавна мелодична песен от времето на моето детство. Усетих как усните ми се разтеглиха в усмивка и понесен от тълпата пресякох улицата като дори не стъпвах по асфалта, и чак сега видях последните жълти листа останали по дърветата как меко блестят на слънцето.Наближавайки сградата на университета видях две котета който си играеха в тревата до един стар паркинг.Стигнах пред входа, обърнах се и погледнах назад.Мушкатата в градинката бяха разтворили цветове и приличаха на пъстра картина ахвърлена сред море от плевели, но бе красиво!Вдихнах поглед, в прозорците на горните етажи се отразяваха хиляди малки бели облачета който лудо се гонеха от стъкло на стъкло.Пуснах любимата си песен на телефона, увеличих я докрай и с два скока преодолях стъпалата към входа.Докато чаках асансьора се замислих, че нещата винаги стават по правилният начин!Дори понякога правилният начин да е малко кофти... J

Написа: Киара 

Всичко е лъжа

Пътуванията ми се отразяват зле. Чувствам се като пребито куче. Отварям входната врата, хвърлям всичко което нося, събувам се и направо влизам в спалнята. Пресягам се за одеялото и след минута съм вече дълбоко заспал.Може би и затова не забелязах кога в дома ми влезе и трети човек.Той застана между мен и жена ми и нещата вече никога нямаше да са същите. Щях да се будя облян в пот доста нощи занапред, представяйки си как той я разсмива, прегръща я, и постепенно се превръща във всичко за нея а аз просто изчезвам нчкаде в сивотата на ежедневието.Не можеш да го допусна! Затова започнах по внимателно да я наблюдавам вечер. И едва тогава забелязвах колко уморена се прибираше от работа и след като свършеше с грижите по домакинството включваше компютъра и там я чакаше той... С остроумието си докарваше на лицето и усмивки който аз отдавна сякаш незабелязвах. Всяка вечер крадеше от времето ни и тя му позволяваше. Чувствах се предаден. Та това беше жената която обичах и мислех ,че ще е с мен цял живот!Заблуждавал ли съм се?Не мисля.. Но не знам кога нещата стигнаха до тук?!?.. Месеци наред в дните ми се вмъкваха мъчителни, дълги мисли за това което се случва пред очите ми и аз не можех да и простя... Виждах ясно, че тя се отдръпва и ставах все по- студен. Не знаех какво да правя, когато една вечер ги чух да се разбират за поредната си среща. Естествено не можех да и забраня да се вижда с приятелите си но.. Не я разбирах.. Наистина, повечето и приятели бяха мъже?!!?За какво толкова можеше да си говори с тях?... Потънал в размисшления чух само как ключа в ключалката щракна и разбрах ,че е излязла. Изправих се бавно, отидох в коридора, обух се, взех от закачалката старото си яке и излязох.Прикрит от сенките на ноща незабелязано и безшумно тръгнах след нея. Стигна до центъра, и от най-близката пейка той и помаха,прегърнаха се и тръгнаха към италианеца които продава сладолед. После се върнаха на пейката и се заговориха.Скрит зад розовите храсти наблюдавах с мрачен поглед как един непознат разбиваше живота ми на хиляди пърченца. Сякаш на забавен каданс виждах как и казва нещо тя се усмихва а той жадно попива всеки неин жест, дума, поглед. Тази вечер тя бе толкова красива, нищо ,че бе облечена с най-обикновени дънки и стара, мека жилетка. Нима можех да я пусна да си тръгне просто така? В този момент телефона и звънна. По погледа и разбрах ,че е притеснена. Изправи се бързо може ви се извини и си тръгна. Той извади дъвка и съсредоточено се загледа след нея. Без да се осъзная се приближих и седнах до него.Казах му кой съм.Очаквах ,че ще се смути но той само се усмихна и каза ,че бърза.Изправих се разко и му препречих пътя, държах да разбера истината от него, тук и сега. И той ми я каза... За пореден път откакто съм женен трябваше да си призная, че съм сгрешил.. Егото ми за стотен път бе замългило съзнанието ми.“Защо“ питах се на път за вкъщи „Защо се наложи непознат да ми каже, че жена ми ме обича и никога не би ме наранила?!“, “Защо бях забравил да я виждам, залисан от есежневните грижи?“, „Защо се усъмних в нея?“... Не съм философ. Не знам отговорите на тези въпроси, на много други също. Но знам ,че в живота ми има човек който ме кара да се усмихвам, който прави и невъзможното за да е с мен и да съм щастлив, който ме обича заради мен самия.аз знам, че Я има! И няма да допусна тя никога да си тръгне.Защото я обичам!

След години, малкия жалък мъж в мен все пак щеше отново да проверява редовно телефона и за да е сигурен,че за нея е единствен. След като се убедеше, че е така, заспиваше прегърнат от две топли, нежни ръце знаейки, че тя всъщност никога няма да е негова напълно. Защото тя принадлежеше единствено на божествената си природа. А всичко което той си предтсвяше е просто ЛЪЖА!

Написа: Киара

От (И за И)

Един горещ душ

Събуждам се.Петък, 7 сутринта.Надигам завивката и хвърлям око на прозореца, през гъстата мъгла едвам виждам клоните на старата липа брулени от леден вятър и мислено се радвам че съм на топло под завивките прегърнат от жена ми.Момента на щастие обаче минава бързо.Ставам тихо, обличам се и отивам в кухнята.Предвидливо затварям всички врати след себе си, защото понякога съм като слон в стъкларски магазин и не желая да будя всички вкъщи, поне не и толкова рано...Бързичко си правя кафе и пристъпвам към любимият ми сутришен ритуал: отварям широко прозореца, оставям чашата на перваза, вдишвам дълбоко свежият въздух, оглеждам жадно познатите улици и спокойно паля цигара...За последното е виновна майка ми, от малък свикнах да я гледам с какво истинско удоволствие пали първата си за деня цигара с любимото дълго кафе (без захар) и заразен от нейното постоянство една сутрин просто запалих.Странното е ,че не обичам цигарите и през деня не пуша но сутрин с кафето задължително паля, макар ,че да си призная е имало случай цигарата да изгори в ръката ми а аз да съм изпаднал отново в едно от мойте вглъбени състояния.Простете малкото ми отклонение.И тази сутрин отворих прозореца, оставих димящото си кафе на перваза, вдишах дълбоко студения ноемврийски въздух и се огледах.Купчини мръсни листа спокойно лежаха край тротоарите и между пейките в близката градинка, дърветата изглеждаха ужасно голи, по стъклата на колите имаше скреж, а небето бе сиво, и въобще денят беше мрачен и неприветлив.Мразех такива сутрини.подтискаха ме излишно.И тогава вдигнах поглед към сградата отсреща, по-точно към 4-тия етаж.Там срещу мен стоеше загърната в лилав халат 19-годишната дъщеря на съседката.Разпусна косата си пред огледалото, съблече се и влезе в банята.Приятната гледка моментално събуди скованото ми съзнание и то ми напомни ,че след ремонта банята на съседката е срещу нашата остъклена тераса която жена ми напоследък превръща в зимна градина.Имаше и бонус съседката беше сложила голям прозорец с тънки завеси който дори от най-малкия полъх се отместваха и разкриваха всичко което се случваше вътре.Не осъзнах кога съм взел чашата си с кафе и стоях насред терасата скрит зад едно от огромните дървета Бенджамини и следях неспокойно движенията на младото момиче срещу мен.В нашата сграда живеят предимно възрастни двойки и може би затова завесите на банята никога не се спускат което за мен в този момент бе като благословия.Видях я да посяга към кранчето и дори ми се стори ,че чух как то изскърца и горещата вода последвана от облаци пара се изсипаха върху съвършенното и тяло.Начина по който се движеше под струйките ми подсказа ,че все още и е студено.Завъртя тялото си така ,че можех да виждам само гърба и.Бях замръзнал и толкова силно напрягах очите за да видя всички детайли ,че имах чувството ,че ще изскочат от орбитите си.Струваше ми се ,че виждам сребърните капчици как бавно се стичат по бледата и кожа.Отметна косата си и черните кичури залепнаха по крехките и раменете.Кафето изстиваше но кръвта ми кипваше докато гледах заобиколен от оглушителната тишина която се удряше в ушите ми.Премигнах с пресъхнало гърло очаквайки , че може би сега ще се събудя но тогава тя се обърна и аз видях пръстите и бавно да се спускат към гърдите после към бедрата.По дирята им тръгнаха бели сапунени мехурчета и кожата и примамливо заблестя.Пръстите и продължиха да се плъзгат нагоре, надолу тогава аз отчаяно притиснах ръце към лицето си за да спра изкушението...Но неможех, те сякаш по своя воля се дърпаха и ми разкриваха греховната гледка.А отсреща тя протегна дългия си крак, постави го на ръба на ваната и спусна пръсти по бедрото към пръсеца, глезена...Гърбът и се изви, ръцете и се изпънаха,дупето и се повдигна...Не издържах, чувах кръвта да пулсира в ушите ми, очите ми отказваха да се откъснат от прозореца на банята затова просто се отпуснах назад и седнах в един от плетените столове.За да отвлека вниманието си от това което видях посегнах към чашата кафе.Студената повърхност на която се натъкнаха пръстите ми веднага замрази спомена.И ясно чух как жена ми въздъхна.Обърнах  се и срещнах мекия и любящ поглед.

- Няма как да скриеш нещо такова от мен! – каза с лек укор в гласа тя.

Изтръпнах, за секунди си припомних мислите който се въртяха в главата ми докато гледах към отсрещния прозорец.Гузно погледнах стоящата до мен жена, искаше ми се да и кажа, че съжалявам но от стиснатите ми до побеляване устни не излезе дори звук затова се отказах.

- Хайде обещай, че няма да се повтори – примоли ми се и това беше момента в който се предадох.Отворих уста да и обясня, че е първият път когато виждам момичето голо когато погледа ми се спря върху пепелника който жена ми слагаше на масата.В този момент съзнанието ми запрати спомена в дебрите на тъмната ми душа и се чух да казвам:

- Да разбира се! – след това с усмивка я прегърнах и и предложих да направя кафе, тя разбира се съгласи с усмивка.Следобед когато си вземах горещ душ разбира се щях да си спомня дъщерята на съседката но за кратко, преди отново да изтласкам случката надълбоко в съзнанието си.Сигурно на това хората му казват любов.

Написа: Киара

Стъпка Встрани

В късния следобед на един слънчев есенен ден аз се разхождах по улиците на родният си град.Не се бях прибирал дълго време и сега обикалях до болка познатите ми улици изпълнени с мека есенна шума и спокойствие.Вървях бавно и с жадни очи попивах детайлите – от прашните витрини до лъскавите билбордове, от скъсаните етикети на стоките до уморените лица на продавачите.Слънцето безмилостно напичаше старото ми шушлеково яке затова спрях и го съблякох, преметнах го през ръката си и с усмивка погледнах необятното небе над себе си.И чак сега си дадох сметка какъв прекрасен  подарък от времето е този топъл ден, като се има предвид, че беше и средата на ноември.Отбих се в малко хранително магазинче за бутилка минерална вода и пакетче дъвки и излязох.По целият тротоар имаше наредени пейки и реших, че е време да седна за малко.Опих от водата и отворих списанието „Направи си сам“ което бях купил за жена си и тъкмо когато дочитах първата статия до пейката се приближи възрасна двойка и седна.Нищо необичайно за такъв ден, хората излизаха да се припекат на слънце може би за последно през тази година.И тъкмо когато започвах последната статия до нас се спря красива, висока млада жена с очи в цвят на стар кестен.За ръката и се бе уловило 5-6 годишно момиченце и плахо оглеждаше улицата.Откъснах поглед от новодошлата и го прехвърлих върху часовника си, вече беше време да ставам.Докато прибирах списанието, ровех из джобовете си за пакетчето с дъвки съвсем неволно чух краткия разговор на съседите си по пейка.Жената поздраво учтиво, в този момент детето пусна ръката на майка си и застана пред дядо си.Погледна го с нескрит интерес и попита:

 -  Дядо защо си така наведен?

 - Защото, живях тежък живот и за да ми олекне понякога слагах всичко нагръб  шеговито каза възрастния мъж – и затова сега съм прегърбен!

- А на баба врата защо е такъв наведен пък винаги е права? -  продължи малката.

- Защото, - отговори този път бабата – дядо ти искаше да вземе и моя товар но аз не му давах и го окачвах на врата си за да не го достига, после остарях и така си останах. - шеговито допълни тя.Всички се разсмяха детето задърпа майка си, затова тя се сбогува набързо и поведе дъщеря си към парка.Станах, изхвърлих празната бутилка в кошчето и бавно се запътих към вкъщи.Замислих се за думите на двойката.Наистина живеехме в тежко време и то неминуемо оставяше своите следи върху нас... Спрях, вдигнах поглед към заобикалящите ме хора и го видях, белега които сочеше, че и тези хора се борят всеки ден срещу неправдите в живота, че дори и нощем се изправят пред себе си в своите кошмари, че животът им е битка след битка, все по тежка и изтощителна..Хлътналите между главите рамене, превитите почти до счупване гърбове и погледите впити в земята бяха този белег.Неизлечим и вечен като самите нас.Унесен в подобни мисли не разбрах, че около мен се е спуснал вечерния хлад и мрака му проправяше път.Облякох старото си измачкано яке, нахлупих шапката си ниско над очите и забързах, дълбоко подтиснат към вкъщи псувайки наум съдбата.

•                                                                                                                                 

И ето ме тук на тази улица на същата пейка, 3 дни по-късно, прегърнал жена си и изпаднал в тежък душевен размисъл.Ако върнем събитията с 2 часа назад ще видите, че се намирам в кафето точно срещу тази пейка, малко, тихо и неугледно кафе в което обаче правят невероятен чай.Именно и затова и дойдохме с жена ми.Едва седнали от съседната маса при нас се пренесоха мой съученик с жена си също моя съученичка.Напълно естествено за хора които не са се виждали от 6г. е да започнат разговор кой какво е постигнал, кой каква заплата взима и други съвсем маловажни за мен в този момент неща.Гледайки своя съученик изправен неестествено в стола си с почти вкаменено от безизразност лице се попитах какъв ли живот е имал той? През какво е минал щом е останал толкова спокоен и нима животът го е пощадил давайки му всичко наготово а към други се е отнесъл като към доведени деца? Гневът се надигна в гърдите ми като буря.Затова просто се извиних и излязох на чист въздух.Видях пейката на която стоях вчера с и несправедливостта ме повали.Облегнах гръб на твърдите дъски и затворих очи.Когато жена ми дойде на един дъх и разказах за възрастната двойка и за мислите си относно Иван (така се казваше той), тогава тя седна до мен и ми разказа с сълзи в очите и ледена студенина в гласа как го ограбили неговите партньори, избягали с парите и го оставили сам да се оправя с проваления бизнес.Как родителите му починали един след друг като разбрали какво се е случило, че изтеглил 2 големи кредита но неуспял да ги върне и как сега работи на три места  за да плаща за чужди грешки.Разказа ми още много неща които никога не съм знаел за Иван, че е има проблеми с алкохола и наркотиците, че не може да има деца...По-нататък не я слушах...Замислих се за това, че съдбата винаги те белязва за едни е видимо само материалното за други само духовното а някои дори не виждат.. Колко заблудени можем да сме хората и колко злобни, и осъдителни...Аз също осъдих този ден...Осъдих Иван.. И тогава го видях да си тръгва с жена си, пак така изправен със все същото безизразно лице, но когато се обърна за да се сбогува...Тогава видях всичко в очите му... И разбрах, че в този живот можем да сме съдници само на себе си.Защото зад колкото и врати и стени да се скриеш, съдбата винаги те намира!Станах от пейката прегърнах жена си и заедно бавно потънахме в студения вечерен мрак, в този най-обикновен есенен ден.

Написано от: Киара