В късния следобед на един слънчев есенен ден аз се разхождах по улиците на родният си град.Не се бях прибирал дълго време и сега обикалях до болка познатите ми улици изпълнени с мека есенна шума и спокойствие.Вървях бавно и с жадни очи попивах детайлите – от прашните витрини до лъскавите билбордове, от скъсаните етикети на стоките до уморените лица на продавачите.Слънцето безмилостно напичаше старото ми шушлеково яке затова спрях и го съблякох, преметнах го през ръката си и с усмивка погледнах необятното небе над себе си.И чак сега си дадох сметка какъв прекрасен подарък от времето е този топъл ден, като се има предвид, че беше и средата на ноември.Отбих се в малко хранително магазинче за бутилка минерална вода и пакетче дъвки и излязох.По целият тротоар имаше наредени пейки и реших, че е време да седна за малко.Опих от водата и отворих списанието „Направи си сам“ което бях купил за жена си и тъкмо когато дочитах първата статия до пейката се приближи възрасна двойка и седна.Нищо необичайно за такъв ден, хората излизаха да се припекат на слънце може би за последно през тази година.И тъкмо когато започвах последната статия до нас се спря красива, висока млада жена с очи в цвят на стар кестен.За ръката и се бе уловило 5-6 годишно момиченце и плахо оглеждаше улицата.Откъснах поглед от новодошлата и го прехвърлих върху часовника си, вече беше време да ставам.Докато прибирах списанието, ровех из джобовете си за пакетчето с дъвки съвсем неволно чух краткия разговор на съседите си по пейка.Жената поздраво учтиво, в този момент детето пусна ръката на майка си и застана пред дядо си.Погледна го с нескрит интерес и попита:
- Дядо защо си така наведен?
- Защото, живях тежък живот и за да ми олекне понякога слагах всичко нагръб шеговито каза възрастния мъж – и затова сега съм прегърбен!
- А на баба врата защо е такъв наведен пък винаги е права? - продължи малката.
- Защото, - отговори този път бабата – дядо ти искаше да вземе и моя товар но аз не му давах и го окачвах на врата си за да не го достига, после остарях и така си останах. - шеговито допълни тя.Всички се разсмяха детето задърпа майка си, затова тя се сбогува набързо и поведе дъщеря си към парка.Станах, изхвърлих празната бутилка в кошчето и бавно се запътих към вкъщи.Замислих се за думите на двойката.Наистина живеехме в тежко време и то неминуемо оставяше своите следи върху нас... Спрях, вдигнах поглед към заобикалящите ме хора и го видях, белега които сочеше, че и тези хора се борят всеки ден срещу неправдите в живота, че дори и нощем се изправят пред себе си в своите кошмари, че животът им е битка след битка, все по тежка и изтощителна..Хлътналите между главите рамене, превитите почти до счупване гърбове и погледите впити в земята бяха този белег.Неизлечим и вечен като самите нас.Унесен в подобни мисли не разбрах, че около мен се е спуснал вечерния хлад и мрака му проправяше път.Облякох старото си измачкано яке, нахлупих шапката си ниско над очите и забързах, дълбоко подтиснат към вкъщи псувайки наум съдбата.
И ето ме тук на тази улица на същата пейка, 3 дни по-късно, прегърнал жена си и изпаднал в тежък душевен размисъл.Ако върнем събитията с 2 часа назад ще видите, че се намирам в кафето точно срещу тази пейка, малко, тихо и неугледно кафе в което обаче правят невероятен чай.Именно и затова и дойдохме с жена ми.Едва седнали от съседната маса при нас се пренесоха мой съученик с жена си също моя съученичка.Напълно естествено за хора които не са се виждали от 6г. е да започнат разговор кой какво е постигнал, кой каква заплата взима и други съвсем маловажни за мен в този момент неща.Гледайки своя съученик изправен неестествено в стола си с почти вкаменено от безизразност лице се попитах какъв ли живот е имал той? През какво е минал щом е останал толкова спокоен и нима животът го е пощадил давайки му всичко наготово а към други се е отнесъл като към доведени деца? Гневът се надигна в гърдите ми като буря.Затова просто се извиних и излязох на чист въздух.Видях пейката на която стоях вчера с и несправедливостта ме повали.Облегнах гръб на твърдите дъски и затворих очи.Когато жена ми дойде на един дъх и разказах за възрастната двойка и за мислите си относно Иван (така се казваше той), тогава тя седна до мен и ми разказа с сълзи в очите и ледена студенина в гласа как го ограбили неговите партньори, избягали с парите и го оставили сам да се оправя с проваления бизнес.Как родителите му починали един след друг като разбрали какво се е случило, че изтеглил 2 големи кредита но неуспял да ги върне и как сега работи на три места за да плаща за чужди грешки.Разказа ми още много неща които никога не съм знаел за Иван, че е има проблеми с алкохола и наркотиците, че не може да има деца...По-нататък не я слушах...Замислих се за това, че съдбата винаги те белязва за едни е видимо само материалното за други само духовното а някои дори не виждат.. Колко заблудени можем да сме хората и колко злобни, и осъдителни...Аз също осъдих този ден...Осъдих Иван.. И тогава го видях да си тръгва с жена си, пак така изправен със все същото безизразно лице, но когато се обърна за да се сбогува...Тогава видях всичко в очите му... И разбрах, че в този живот можем да сме съдници само на себе си.Защото зад колкото и врати и стени да се скриеш, съдбата винаги те намира!Станах от пейката прегърнах жена си и заедно бавно потънахме в студения вечерен мрак, в този най-обикновен есенен ден.
Написано от: Киара
Няма коментари:
Публикуване на коментар