От прашната кутия изпадат хиляди неща.На слабата светлина на нощната лампа хващам в ръка тези частици история и потъвам в спомени... Капачки от бира, студени, метални и с изтъркани букви ММ ми напомнят първото ми напиване когато на село с една братовчедка за пръв път опитвахме алкохол, бронзова плочка с залепена картинка на куче ми прожектира спомена за първата ми екскурзия дори не помня вече докъде... Червени черупки от яйце ме подсещат за последния Великден прекаран с цялото ми семейство преди родителите ми да се разведат. Стара връзка с почернели ключове ме връща пред къщата ни на село, малко пъстро хартиено чадърче случайно попаднало пред погледа ми ме изпаща в едно близко барче където пих коктейли с приятели през едно особено дъждовно лято. Билетче от кино, от маршрутка, от концерт... Изсъхнала роза ме запраща назад в годините когато учех в столицата и бях тръгнал на фехтовка тогава се запознах с едно лъчезарно момиче с което не спирахме да си подаряваме цветя ей така на шега, за се ободрим или просто те бяха още една причина да се усмихнем... Пръстите ми се плъзгат по нещо гладко и студено, поглеждам в кутията и се натъквам на любимият си часовник, подарен ми на един рожден ден но така и не проработил макар да бе минал през всички часовникари в родния ми град. После жетон от уличен телефон останал в джоба ми месеци след като тия улични телефони спряха да се използват сега лежеше в дланта ми показвайки ми мен самия стоящ със същият този жетон в длан но твърде малък за да стигна до слушалката камо ли да пусна жетона, на една тъмна улица горящ от желание да чуя гласа на майка ми от другата страна и да и кажа , че солфежа ми е свършил и се прибирам и да и се похваля, че вече мога да ползвам уличен телефон, колко наивен съм бил!... Погледа ми попада на обвивката на пакетче чай, първият ми чай в едно близко село където се запознах с един мой доста добър приятел. Парче тоалетна хартия с аромат на пудра захар се търкаля на пода, помня я аз тази хартия, любимата през ученическите ми години, имаше 4 вида и от 4-те имах късчета, всяка с различен аромат и шарки.. А какво ли се е завряло под крака ми и ми убива, ха това е гривна която си купих от съседката която правеше опит да направи гаражна разпродажба в стаята си... И копчето на приятелството което имаха малцина приятели и разбира се аз. Това копче открих случайно докато се опитвах да закърпя чорапите си за пръв път в живота ми.Нещо голямо и блестящо отразява светлината от дъното на кутията и аз любопитствам, откривам грамадна гривна направено от станиоли на шоколад. Тая гривна някога имаше в допълнение колие и пръстени и дори халка за нос, помня че когато ги завърших бях 11-ти клас и всички много се смееха с идеята ми. Откривам и малко сувенирче – гълъбчета на фонтан, купени с парите който с една приятелка откривахме по улиците. Под пръстите ми нещо се размазва и веднага се досещам какво, в една особено самотна нощ от един стар гланц на майка ми с вкус на малина, нарисувах цяла салфетка и от бяла стана розова, опитах се да я изсуша но само се изцапах от глава до пети и я прибрах в един плик, сега явно се бе измъкнала. Мярна ми се част от кората на една ябълка която моята най-добър приятел Слави бе осквернил в един особено горещ летен ден. Опаковка от шоколадово мляко се търкаля по леглото, спомен от мразовит забавен следобед прекаран на една не особено приятна автобусна спирка с братовчед ми, хахахах какви неща само помня! Откривам дори колекцията си от календарчета, салфетки, обвивки от бонбони, опаковки от сапуни и дори камъчета със странна форма. Парченца мрамор от брега на Босфора и клонки Евкалипт донесени от Австралия стоят грижливо прибрани в прозрачни пликчета. Размазана жена с ангелски крила ме гледа от един избелял лист – първата картинка отпечатана от новия ми принтер. Покана за сватбата ми която така и не се състоя се подава под миниатюрна кутийка в която са скрити 2 мой зъбчета едното от който с пломба, все още помня как бях опитала да счупя горкото зъбче с чука на баща ми за да видя как изглежда отвътре, детска му работа! J Парченце плат от любимата ми възглавница и парче дънков плат с изрисувано зелено птиче ме връщат в училище когато с една съученичка рисувахме върху дрехите ми със специални бой който после разбрахме, че не могат да бъдат махнати, дори не искам да обяснявам защото все още се треса от смях като се сетя как ходех на училище с огромни звезди на дънките! Има още много интересни неща но сега нямам време за обяснения, на врата се звъни....
неделя, 27 януари 2013 г.
понеделник, 14 януари 2013 г.
понеделник, 15 октомври 2012 г.
понеделник, 8 октомври 2012 г.
Ритъмът на живота: Залез
Всичко се движи, ритъма на живота... Падат листа, хора си подвикват, бързат, разминават се, падат, стават. Птиците се спускат устремено към земята за да могат след секунди да се издигнат отново, слънчевите лъчи игриво се гонят по лицата, колите, сградите. Облаците бавно пътуват за неизвестната си дестинация някъде далеч над заспалите морета. Късни есенни цветя протягат мъничките си цветове и филизи към небето. Зелени гущерчета притичват по тротоарите. Дори улицата сякаш се движи, тече към незнайни земи и отнася тежките автомобили построени само за да извозват хората отсам натам. В сърцето съм на някакъв огромен организъм. Ритъма се просмуква във порите ми, във всяка клетка на измъченото ми тяло и ме предизвиква но аз упорито стоя замръзнал до прозореца и съзерцавам. Съзерцавам движението онова неуморно, непрекъсващо, побъркващо, ритмично движение. Питам се кой го направлява? Има ли някой който също като мен наблюдава и решава кога да промени посоката, бързината, да наруши ли ритъма или просто да го остави да се разлива във вените и мозъците... Непрекъснат водовъртеж от желания, мисли, спомени, стремежи, възможности който те бута напред или назад и те принуждава да се движиш. А хората сме като добре смазана машина. Спомняш ли си? Онзи момент когато си пожела да легнеш за няколко минути в горещия летен следобед, когато се събуди осъзна, че са минали 2 години? Звучи ти познато? Значи си го усетил, ритъма, ритъма на живота! Ние сме просто добре обучени животни следващи ритъма, подчиняващи му се, желаещи го, подлудяващ ни но все пак го искаме. Всеки ден, всяка минута, всяка седмица винаги го следваме – имаме нужда да се движим, да се развиваме, да градим или да разрушаваме, да създаваме, да бързаме, да забравяме... И машината не спира. Няма време за умора и дори в съня си движението не спира, повтаря се, изменя се, затихва но никога, никога не спира. Опитвам се да разхлабя оковите но не мога... Тялото ми желае да се подчини и да се изгуби някъде в движението да хване ритъма и да се понесе на своята вълна. Усещам вятъра в косите, миризмите преминаващи край мен и спомените който изостават някъде надалеч зад гърба ми.. Почти чувам огромната машина движеща коловозите на живота как ритмично потраква докато наглася пътя под краката ми.... Мисловен капан! Поредния от многото пратени за да ме върнат в прашния ми земен път, по него отдавна няма следи защото скъсах веригата и сега наблюдавам. Стоя на върха на новата лъскава сграда заобиколен от прашна тъмнина и нагорещени гласове носещи се от улиците под краката ми... Движението никога не спира... Студени вятърни остриета се забиват в гърдите и ръцете ми, пръскат се на хиляди малки повейчета и пориви разсичайки пространството край мен, почти искам да ги докосна с ръка но не помръдвам. Харесва ми да саботирам плановете на машината. Дочувам зловещ смях някъде над себе си, съдба? Бог? Карма? Явно си мисли, че съм поредния опитал да спре движението защото докато я има машината и системата ще има и такива който да се опитват да я спрат.. Аз не съм от тях. Дори сега когато не помръдвам чувствам движението във вените си, деленето на клетките, разширяването на дробовете, свиването на зениците. Аз просто исках да погледна отстрани. Съвсем обикновенна причина. Но дори за тези като мен има път, ритъм, движение. Това, че съм извън машината не ме поставя извън системата, за тази борба си има други. Изпълних тази част от малката ни сделка сега просто пускам дръжките на парапета и се оставям на последното ми в този живот движение. Ритъмът е побъркващо бърз, препуска покрай мен показвайки ми силата на машината, летящото ми отражението се оглежда трескаво в гладката повърхност на сградата. Изведнъж движението спира и решеща болка се разлива от костите ми... С последните минути на отиващата си зора усещам, че започва първото ми движение от другата страна. Ритъмът не може да бъде нарушен! Усещате ли го? В мислите си... Значи съм изпълнил втората част от нашата сделка. Движението никога не спира! Нали? ...
Написа: Киара
вторник, 10 юли 2012 г.
Лутане
Някъде далеч от мен отекват стъпките ти. Вятъра сега ми носи пръст от твоя път, аромата на разпилените ти коси и отдавна забравените ти усмивки... Горещо е... Няма време, няма граници, няма звуци, няма хора... Насредата на нищото аз стоя на своя кръстопът и те чакам. Искам да побягна, да крещя – но стоя и мълча. Стотици залези и изгреви аз търся теб но стигам само до безкрайната пустиня, минутите се сливат в часове, дни, месеци и векове.... Знам, че си някъде там – в съня си чувам твойте думи! През мислите ръце протягам – искам да усетя твоето лице а сякаш към звездите се пресягам – опасно близо те усещам а толкова далеч от мен блестиш... Сама окови си изплетох и привързах ги към твоето сърце а бях голяма и вече трябваше да зная любовта е без окови, без лица, без време иначе превръща се в огромно бреме.. Казват, че времето лекува, лъжци са всички! Аз исках и мен да излекува но то подаде ми букет от 100 дъги и ме отмина. И поисках аз да отмъщавам, на всички и на всичко и в буря исках аз да се превърна но знаех - времето нямаше да върна... И облак помолих се да стана само за да виждам теб и далеч да съм от свойта рана. Но земята си истана черна и смълчана, всякаш непотребна без океана. Страдах тихично почти безмълвно на онзи изгарящ кръстопът и исках само аз да те забравя може би за вече милионен път. И продължавах да се лутам в безкрая със сърце разбито но пък пълно с вяра, че виждам на страданията края... И смилиха се над мен звездите показаха ми пътя скрит все още сред мъглите, тогава хванах за ръка мечтите и тръгнах изтривайки сълзите...
Написа: Киара (посветено на Jonhy Raichev)
Абонамент за:
Публикации (Atom)