Мисля си... Отдавна не ми се е случвало.. Шегувам се J но пък отдавна наистина не ми се бе случвало да седна на спокойствие и да помисля надълго и нашироко за живота. Не, че пък има какво толкова да му мислиш но все пак... Искаше ми се да напиша нещо - проблема на това да не си истински е, че и не можеш да пишеш истински както преди... Та историята започна така: навън заваля а аз просто седнах на прага на терасата и се заслушах в песента на капчиците. Седя и пред размазания ми от дъжда поглед изплуват бели фигурки... Спомени кацат по пръстите и ръцете ми, гъделичкат ме и ме карат да се движа но аз не помръдвам... 5 минути.... 10 минути.... 20 минути.... Някъде от стаята долитат тихите звуци на тъжна мелодия процеждаща се от слушалките, тя толкова отива на дъжда. Излизам от унеса си тъкмо когато дъждът спира и слънцето срамежливо погалва далечния пуст път. Лъчите му игриво се гонят по мантинелата и пълзят към града. Помня тези далечни времена с розови облаци когато дори дъждът не можеше да ни накара да се приберем, бяхме деца. И ти, читателю сигурно помниш аромата на мократа земя, тихия здрач, звука на стичаща се по улуците вода... Помня също и летата на село когато бяхме още толкова малки, че се страхувахме от дъжда и се криехме по къщите. След като спреше странното тракане всички подавахме нослета навън и оглеждахме „нашата” територия, после се събирахме гузни, че сме прекъснали игрите заради нищо и винаги леко притеснени, че може и да се случи пак. Тогава беше и времето когато учудени наблюдавахме отраженията на облаците в локвите, мислехме си, че ако докоснем повърхността на водата, ще развалим магията... Разбира се с порастването открихме някои прости житейски истини като една от най-важните и до днес си остана, че ако видиш локва трябва задължително да скочиш в нея! JНе се подсмихвайте така пред мониторите знам, че поне един път сте го правили! Ах тези спомени как пърхат покрай очите ми ще се просълзя... И по навик се пресягам към ъгъла на терасата където се е събрала малка локвичка вода. Изчаквам секунда, дори не знам защо и потапям пръст в розовата вода. Тя сякаш оживява и сякаш се поклаща в такт с пръста ми, за секунда наоколо се събира цялата дъга и имам чувство, че ще прегърна целия свят. Но секундата отминава и душата ми си остава все така копнееща. Чудя се, това ли изпитват бедните хора с протегната ръка които стоят на улицата когато някои пусне стотинка в шепата им?.... Слаба усмивка, твърде слаба дори за да стопли сърцето се мярка по устните ми но недостига до очите... Отпускам пръсти съкрушена и навеждам глава, небето вече е черно а далечните сгради – сиви. Студено е и е време да се прибирам. Изправям се и забелязвам нещо странно, час след като слънцето е залязло имам чувството, че го виждам в клоните на близкото дърво. Всъщност са семената на дървото които са мътно жълти но под определен ъгъл могат да минат и за слънчеви отблясъци. А въпросното отражение се е получило заради две свраки гонещи се по клоните... И все пак е изумително все едно слънцето ми се усмихва някак отдалеч. Може би тази вечер все още не е изгубена. Оставям на мокрия цимент почти загиналата бяла роза която намерих днес и тихо затварям вратата зад гърба си. Заспивам сгушена в огромното одеяло и усещам как един спомен гъделичkа носа ми, струва ми се, че усещам сладкия аромат на умиращо цвете и виждам плаха усмивка зад протегната ръка с няколко жълти стотинки... Но кой знае наистина?
Написа: Киара
