Надежда

Няма я пътечката от заблудени лъчи по снега, няма стъпки по тънкия лед, няма думи и срички... Няма светлина, лампите сляпо мълчат няма дори вятър, няма боклуци, няма дървета,няма птички, няма хора, няма звезди... Музиката в слушалките се процежда едва – едва, измъчените звуци се губят някъде в пространството... Дори печката духа студен въздух, помръдвам вкочанените си пръсти но дори те са изтръпнали.Пухеното кресло сега е твърдо, възглавницата – на буци. Студените късчета месо са твърди като дърво, безвкусното вино полива увяхналата салата остана от вчера... Сянката безпомощно се е превила, краката са студени и тежки, ръцете опускат, устните свити, очите безизразни, косата отдавна оредяла се полюшва прихваната от стара шнола... Издъненото легло скърца,  лягам с дрехите, сили отдавна нямам. Парцаливо одеяло е единствената ми завивка. Лежа в тишина мъчейки се да чуя ударите на сърцето си... Не успявам.В прашния въздух витае тъга.Свитото тяло ме боли, от глад, студ, мъка... Очите отказват да плачат, устните да крещят.. В гърдите си усещам ледени поляни над който няма небе... Обръщам слепите си очи към стената и се мъча да заспя. В два след полунощ се отказвам и надигам телелфона с надеждата там да видя ТВОЕТО име, с измъчените си сетива долавям , че по стъклата барабанят малки капчици, вали... Метална запалка с леден пламък запалва измачканата ми последна цигара, кутията стои захвърлена и празна до масата.Горчив, задушаващ дим ме скрива от света...Ще се преборя ли със себе си? И ще спра ли да изричам името ти... Незнам... А сега ще изляза и ще се разходя може да се върна забравила дори лицето ти, Може би.........

Написа: Киара (на Александра Димова и Милен Красимиров)

Усещане

Златната подвързия на книгата се затваря под пръстите ми.В стаята се е настанил хладен здрач.По врата ми полазват тръпки и усещам как мускулите по цялото ми тяло се напрягат при контакта със студения въздух.Тишината ме е погълнала изцяло.Безшумно ставам за да запаля свещ, безшумно стъпвам, безшумно приготвям вечерята си.Поглеждам през прозореца, снега на вън не спира да вали и е натрупал цял метър, на фона на синьото небе изгледжа почти приказен.Натръпал е дори по перваза, гледайки отвътре се чувствам като картина в рамка.Пускам печката.След безшумното плъзване на ръката ми към копчето се чува само завъртането на малкия вентилатор.Тънки кафяви филии хляб лежат на покривката покрити с тънък слой масло.Ножа ловко се врязва в плътната, ароматна кайма и я разнася на равни порции върху филиите. В мътния здрач разсейван от една свещ с зелен пламък виждам реотаните на парти грила който зловещо се чевенеят на фона на студена бяла стена.Принцесите са готови за 10-тина минути.Пресягам се за отварачката и секунда по късно капачката описва съвършен кръг във въздуха преди да падне.Лек звън от докосването на метал и балатум се блъска в тавана и се разпилява из стаята.Скърцане на пружини, глух звук от триене на плат в стена и недоловино натискане на компютърен клавиш.После стаята се изпълва с английски шеги, американски песни и тихото докосване на тънки устни до стъклена чаша.Шерлок разкрива поредната си загадка застанал до верния си Лотсън. Усещам как върху малки парченца кайма се изливат няколко глътки студена тъмна бира, усилвайки леко пикантния и вкус и оставяйки върху езика гъделичкащо усещане за пълнота.След първите хапки вечерята ми стой съвсем забравена на леглото до мен но пръстите ми търсят стъклената чаша с тъмна течност, когато я намират с бързо движения я поднасяд към устните.Носа ми усеща силния аромат на хмел, зениците ми се свиват фокусирайки капчиците вода стичащи се по ръба на стъклото, ушите ми ясно чуват пукането на малките балончета в чашата.Цялото ми същество копнее за тези няколко глътки свобода който се вливат направо в душата ми....Оставям празната чаша чието масивно дъно пропуска изключително изкривен образ на лондонски улици идващ от декстопа на компютъра и се обягам назад готова да се потопя в традициония английски хумор на завладяващия Шерлок...Звука на цигулка ме отпраща навътре в обърканите ми мисли и клепачите ми изведнъж натежават.Унасям се... Стоя до вратите на малък ресторант в Бъдапеща.Възрастен мъж стой пред входа,спретнат и заможен съдейки по дрехите.Вдишва ароматът на хилядите цветя цъфнали в градините около него.Улицата е малка, стръмна, покрита със златни павета, влажна от лекия следобеден дъждец.Тихо изкърцване ми подсказва, че мъжа е влязъл в скромното ресторантче.Влизам и аз.От приятно тъмното предверие където взимат жилетката ми наблюдавам как мъжа сяда на малка централна маса откъдето може да наблюдава цялото помещение.За разлика от него предпочитам да съм до прозорец за да държа под око улицата.Възрастен келнер взима поръчката му после и моята.Обектът на наблюдението ми си поръчва бутилка от най-скъпото вино и специслитетът на заведението: патица с портокали. Аз съм далеч по-скромна искам само чаша изстудено бяло вино и порция скумрия на пещ. През 10-те минути докато чакам поръчката си оглеждам ресторанта и клиентите. Възпълна дама изтупана с лъскави нови дрехи държи черно ветрило и нервно го размахва. Група офицери празнуват на съседната маса. Младоженци ядат гулаш и небрежно обсъждат предстоящо гостуване на роднини от Турция доколкото чувам.Възрастна двойка пие чай и се радва на спокойствието и пая от сливи. Възрастния ми придружител спокойно гледа младата двойка и разсеяно си налива чаша след чаша тежко червено вино придружавайки ги с солидни хапки от патицата.От своя страна опитвам рибата като отвреме на време отпивам малки глътки хладно вино от висока кристална чаша.Докато си поръчвам салата от екзотични плодове и силен черен чай, млад мъж внимателно настройва цигулката си и в малкото помещение се разнася водопад от вълшебни звуци който са идеалното допълнение към десерта ми. Сладоста на малиновия сироп с който са покрити плодовете бързо бива отмита от острия леко кисел вкус на чая и напълно спокойна оглеждам и самия ресторант... Стени тапицирани в златен и червен велур, бар целият направен от дъб с прекрасна дърворезба изобразяваща купи с плодове, чинии с ароматен дивеч, пайове и шачи с шампанско.В малки съндъчета из целия ресторант са разположени декоративни розови храсти чието ухание се смесва със сладкия ароматът на старо вино.Картини на широки поляни и величествени планини в тежки рамки са закрепени за стените.Метални свещници разпръсват прашния мрак преливайки движенията на хората в зашеметяваща симфония. Когато поглеждам към масата на възтастния си другар, стола му е вече празен но по-димящото кафе разбирам, че си е тръгнал съвсем скоро.С небрежно движение мятам няколко банкноти върху масата и забързвам към изхода като по пътя взимам жилетката си.Когато врата на ресторанта се затваря зад мен виждам старовремско такси да отнася мъжа в незнайна посока.Замислена тръгвам по улицата, загърната в сивата си жилетна, наблюдавайки как луната тича по покривите гонейки сякаш собствената си сянка....Събуждам се от ключ който се превърта в ключалката, съквартирантката ми се прибира. Уморено завъртам глава към стената с надеждата да заспя отново и чувам едва доловим шум от разпиляна по възглавницата коса, усещам тежеста на сивата ми жилетка с която ме завива съквартирантката и почти насън се усмихвам...

Написа: Киара

Раждането на една Приказка

И там в тихата непрогледна нощ сред студените локви от мъртви снежинки се роди Приказката. Тя отвори очи и погледна към оловното небе което без звездите си приличаше на ограбено дете, чу сърдития вятър който се разхождаше по улиците и събираше боклуците родени от човешката глупост, помириса лепкавата, гъста кал която сякаш заливаше света и огорчена се отдръпна от улицата. Нагази в запустялата някогашна цветна леха и се скри под листата на последното цъфнало жълтурче. Там я намерих аз, скитайки за поредна нощ напразно гонейки призрака на собственото си безсъние. Едва ли бих я забелязала ако не бяха сълзите и, пеещи песен за незнаен герой разбивайки се в скованата черна земя. Взех я при себе си, нахраних я... До печката оставих чехлите си а тя се сгуши в тях и заспа. Аз придърпах свеща до себе си, увих се с бабиното пухкаво одеало и отворих старата книга с златна подвързия. А навън валеше ли валеше и затрупваше света. И когато съня разтвори криле над стаята, свеща догоря. Книгата бавно се изплъзна от ръцете ми и с глухо тупване падна на червения килим. И аз сънувах, сънувах море по синьо от най-синия цвят, поляни по зелени от листата на жълтурче и звезди по красиви от очите на една приказка... Нея ще ви разказа утре защото аз все още спя. Спя и сънувам море.....

Написа: Киара