Каде е коледния дух?

Телефона ми извъня.Разсеяно поглеждам дисплея. Слави най-добрият ми приятел настоява да отида с него до мола за да купи на брат си безжична клавиатура за компютъра като подарък за Коледа. Съгласявам се разбира се но мислено се проклинам.Бях отделил три дни само за учене понеже имам доста да наваксвам и знам, че ако сега прекъсна после няма и да седна – това хората наричат слаба воля!.Но беше късно.Обличам се и излизам. Със  Слави ще се чакаме пред мола. Поне 280 беше почти празен. Двайсет минути по-късно стоя пред огромната лъскава сграда на  „Тhe mall“ само след секунда видях и Слави.Влязохме заедно и се отправихме директно към 2-рия етаж където се намираше желания подарък.Обиколихме доста магазини, разгледахме дрехи, бижута, обувки, чаши за кафе, телефони и прочие дрънкулки наредени по витрините на най-лъскавите магазини в цяла София.Чакам Слави да плати клавиатурата, седя на една от много пейки и тъпо зяпам богато украсените щандове поставени до ескалаторите.В полезрението ми попадат набити мъже с масивни златни ланци, господа с скъпи обувки и часовници, надменни бизмесмени в костюми за хиляди левове, тук-таме ми се мяркат и изтупани момиченца с два пласта фондьотен върху лицата или пък с толкова големи и ярки бижута, че повече ми приличат на коледни елхи.Затварям очи заслепен от пошлостта.Опитвам се да чуя собственото си сърце, безуспешно.Вместо това ясно чувам тракането на невъзможно високи токчета по кремавите плочки, тиктакането на скъпи часовници, гръмкото звънене на последен модел телефон, веселото гукане на млада госпожица която току що се е сдобила с чисто нов силиконов бюст.Повдига ми се.Отварям очи и бързо претърсвам касите за следа от приятеля си.Виждам го да се приближава гордо носейки в лъскава синя чанта крехкия коледен подарък.Явно работата ни тук е свършена.Вървим бавно към изхода.И точно преди да излезем през огромните стъклени врати приятелят ми се спира и се зазяпва по тънко сребърно колие с висулка във формата на звезда.Знам за какво си мисли.Ще е идеален подарък за гаджето му.Дребното русо същество което в момента се водеше негово гадже бе изключително сладко, много дружелюбно и адски любвеобилно и това колие наистина щеше да е идеалния коледен подарък.Докато той се прехласваше по прекраснато малко съкровище както го беше нарекъл минута по-рано аз решавам да се оттегля и отивам към стъклената преграда за да видя какво става по долните етажи.Облягам се на дървената греда поставена над стълкото и оглеждам 20-метровата коледна елха която стига от подземния етаж до 4-тия.По клонките и са пръснати червени и  златни топки и сребърни звезди, цялата е увита в мрежа от малки лампички.На върха има звезда а до нея спряна шейна теглена от шест еленчета който сякаш летят към тавана. Долу някаде в основата се виждат камари памук който трябва да служат за преспи сняг.Дори виждам един Дядо Коледа в червен костюм да се разхожда край тях.Някаде от долните етажи се разнася класическа мелодия от пияно.Носи се и аромат на кафе в целия комплекс...Въобще коледната идилия е навсякаде край мен.За няколко мига се подавам на чувството за уют, затварям очи и виждам елхата у дома купчините подаръци и радостните роднини който разкъсват блестящите опаковки и с изкрящи очи ми се усмихват, искрено, топло...Но мелодията свършва, отварям очи виждам хората да се блъскат и да бързат към магазините, вратите зад мен се отварят и пропускат хилядите клаксони на автомобилите отвън да нахлуят заедно със студения въздух.Обръщам поглед към елхата но лампичките вече са угаснали и момента е отминал... Отправям се към изхода заедно с приятеля си.В автобуса отчаяно подпирам глава на облегалката и забивам поглед в нищото.Усещам ,че Слави ме гледа съчувствено но нямам сили да дигна глава и да му кажа каквото и да е.Просто стоя насред препълнения раздрънкан стар автобус и тъгувам за миналия кратък миг на спокойствие и любов.Вратите се отварят.Слизам на спирката а в душата ми зее дупка.Виждам хората, малки и големи, млади и стари и усещам студа...Истински студ от ледения вятър и този сковаващ студ в душата който ясно ми подсказва, че сега, тук в този град липсва нещо, липсва коледния дух, любовта... В ума ми изниква част от текста на една позабравена балада: “ Сълзи през смях в очите тъжни, усмивката е самота“... Усмихвам се тъжно и се прибирам в общежитието.Пред чашата вино подадена ми ми от съквартиранта с съчувстващ поглед си мисля, че коледния дух е фалшив, появява се само там в моловете, пред общините, в офисите където някой е украсил малка елха или голямо дърво.Минавайки оттам можем да видим коледния дух.В усмивките на минувачите, в тези на уж доволните служители на самотните чистачки който метат улиците  по-тъмно.Не този коледен дух който ни чака в къщи в очите на любимите хора а онзи големият лъскав но до болка фалшив Коледен Дух!Загледан към студената улица с чаша вино в ръка потънал в самотата на стаята се питам „къде, къде е Истинския коледен дух?Онзи изпълнен с любов и надежда.Онзи почти невидим но истински коледен дух...“.

ПРАВИЛНИЯТ НАЧИН

Пълна тъмнина.Вървя по безлюдна лондонска улица.До мен върви най-добрата ми приятелка и ми разказва въодушевено за новата си фирма.Високите улични лампи хвърлят размазани светли сенки но напълно недостатъчни за да видя каде ходя.Въпреки това уверено крача напред като си мисля кога точно ще пропадна в някоя бездънна черна дупка наречена шахта..Не се вглеждам много в сградите нито в самата улица.Ч увствам някакъв необясним студ върху себе си.Скоро осъзнавам ,че всъщност той идва от самата обстановка, многотонни каменни постройки,масивни железни врати, облаци който са увиснали досами главата ми.Във въздуха се носи мирис на изгнили листа и влажна пръст.Все по-силно става и  чувството ,че отиваме към гробището.Догатката ми се оказва вярна когато след няколко минути забелязвам прекрасни стъклописи по прозорците на къщите, обаче все едни и същи –червени розови храсти или семейства с кучета на пикник.Обстановката започва да ме плаши на всичкото отгоре приятелката ми не млъква а продължава да говори сега вече за новия си мотор.Сърцето ми се блъска яростно в гърдите все едно се опитва да избяга, и все по-ясно разбирам , че зад гърба ми има нещо, нещо  което иска да ни нарани.Без да осъзнавам се спирам и се объщам назад.Виждам приведен силует който се приближава все-повече,искам да извикам.Страхът обаче ме сковава, зениците ми се разширяват, дъхът ми секва...и сякаш дошъл от друг свят чувам гласът на Саша Лопез да ми пее нещо за някакво парти което продължавало цяла нощ...Звукът все повече се засилва и имам чувството ,че съм потънал и някой ме блъска към повърхността.Изведнъж отварям очи и осъзнавам, че алармата ми се е включила.. от поне 10 минути, съдейки по съненият ми съквартирант от другото легло които ядно ми обясняваше с подробности каде ще ми завре телефона ако не го изключа...Веднага!Естествено пращам го да върви там където всички си мислите в момента и уморено се пресягам за да спра алармата.Секунда по-късно в стаята се възцарява блажена тишина и аз се обръщам към стената завит през глава с надеждата да подремна поне за още 5 мин.Уви не ми било писано...За секунди в празната ми глава се заформя диалог които започва с „Абе не ми се ходи на лекции!“ и завършва с „Аре бе то и без това никой не ходи в четвъртък!“.Не ми олеква затова отхвърлям завивките,спускам крака от леглото, нахлузвам си чехлите и отивам в банята.В полусън се къпя, мия си зъбите, бръсна се и се реша.Влизам в стаята, включвам каната за да ми стопли вода за разтворимото кафе, или чай (все не мога да реша).Докато чакам бъркам в хладилника вадя един от снощните ми сандвичи, отхапвам и свивам завесата за да видя какво е времето.Синкав мрак бавно се стича от  високите блокове отстъпвайки на златистите първи слънчеви лъчи.Но дори слънцето е мрачно днес...Разложени есенни листа се търкалят по пустите улици.Чернеят се решетките по прозорците, голите клони на дърветата самотно стърчат в студения въздух.Тук-там се мяркат забързани студенти върху чиито лица умората е оставила своя знак,гладни кучета се спотайват между сградите готови да те нападнат заради едно залче хляб..Отвратителна сутрин.Отчаяно пускам завесата, изключвам каната и сядам на леглото си.Много добре ги знам аз тези сутрини, всичко тръгва на криво,1-во се удряш някаде на тръгване, портиерката ти се скарва защо удряш вратата, после ти се къса чантата на спирката, изпускаш си автобуса, хващаш следващия разбира се но стоиш притиснат между 5 човека докато нечии калът безпощадно се впива в гърба ти и точно тогава ще се качи контрола и ще трябва да ровиш десет минути за портмонето в което е картата ти (докато се окаже, че то е вкъщи) и тогава нямаш избор, трябва да си платиш глобата защото пари за билет нямаш (защото са в портмонето) а може дори да те свалят от автобуса и да ти напишат акт.После ти се налага да тичаш към университета, разбира се закъснал си.. Професора те изхвърля сърдито с думите “Еми да си станал по-рано!“ и ти стоиш два часа в студения коридор докато дойде време за следващата ти лекция, и да не продължавам по нататък, и без това денят ти вече е провален...Въпреки тези мисли се насилих да се оправя което на моя език значи да си сложа малко пяна на косата, да  облекастарото якето, да взема лаптопа си и да изляза.Естествено ударих се, портиерката ми се скара, някакъв джип щеше да ме отнесе на пешеходната и докато чаках да светне зелено гледах как 280 заминава почти празен към ректората.безмопощността ми се надигна и  ме заля за секунди.Наведох тъжно глава и си казах, че каквото и да стане днес ще съм спокоен и тогава клаксона на колата спряла пред мен разцели въздуха.И втори път и трети.не издържах и вдигнах глава.В стар модел ауди боядисан в тъмно зелено стояха 5 момичета и ми се усмихваха.Тази зад волана ми помаха а една от задната седалка ми смигна и се разсмя.Тогава светофара светна в зелено и те потеглиха като ми махаха.Останах неподвижно на тротоара гледайки как колата се отдалечава бързо по цариградско.от кафето зад мен се разнесе бавна мелодична песен от времето на моето детство. Усетих как усните ми се разтеглиха в усмивка и понесен от тълпата пресякох улицата като дори не стъпвах по асфалта, и чак сега видях последните жълти листа останали по дърветата как меко блестят на слънцето.Наближавайки сградата на университета видях две котета който си играеха в тревата до един стар паркинг.Стигнах пред входа, обърнах се и погледнах назад.Мушкатата в градинката бяха разтворили цветове и приличаха на пъстра картина ахвърлена сред море от плевели, но бе красиво!Вдихнах поглед, в прозорците на горните етажи се отразяваха хиляди малки бели облачета който лудо се гонеха от стъкло на стъкло.Пуснах любимата си песен на телефона, увеличих я докрай и с два скока преодолях стъпалата към входа.Докато чаках асансьора се замислих, че нещата винаги стават по правилният начин!Дори понякога правилният начин да е малко кофти... J

Написа: Киара