Сън

Обичам ли го? Леко извъртам глава и през полу-затворените си очи го оглеждам. Спокоен е - чувам бързото плитко дишане. Под ухото ми тупти сърцето му, бавно и ритмично като някаква отдавна забравена песен - унасям се. Ръцете му са около кръста ми. Притиснал ме е - силно. Дори да не беше пак щях да съм залепена до горещото му тяло. Едва ли може да се нарече съвършен, особено когато отваря очи и ме поглежда - ръката му гали косата ми и се промъква към брадичката. Бавно повдига главата ми към устните си и секунда преди да потъна до безпаметност в целувката през зениците ми преминава златен отблясък - халката на пръстта му... „Нищо твърде хубаво не е на хубаво“ са казали старите хора и за пореден път трябва да се съглася. Но как се оставих да попадна в този капан? Знаех, че има семейство и си обещах да не го закачам. Излизахме и говорихме, пиехме бира, мастика, мента и спрайт. Смеехме се. Спорихме. Сърдихме се.  Влюби се... Знаех го - знаех обаче, че аз няма да се влюбя! Сгреших. Минаха почти два месеца - откраднатите часове сякаш бяха минути - исках го...Още малко само... Или още много... Исках още малко да остане, още малко да ме целува така - до кръв, кости, нерви и полуда, още малко да съм изгубена в очите му, още малко да се чувствам като жена. Пристрастих се - към него, към отношението му,  към устните, очите, ръцете, гласът...

v   

4 след полунощ

- За какво си мислиш? - прошепнато в ухото ми.

- Че искам да ти кажа толкова много неща а може би не е редно.

- Защо?

- Защото е прекалено бързо, прекалено рано и прекалено ме е страх!

- Какво има? Кажи ми!

- Твърде е рано - прошепнах сгушена на гърдите му.

- Обичаш ли ме? - произнесено с нотка изненада но поднесено като твърдение.

Стомахът ми се сви, всичко в мен се завъртя на 360 градуса, ръцете ми се разтрепераха и ако не бях легнала съм сигурна, че краката ми нямаше да издържат. Мълчах. Минута, две, три, четири.

– Моля те, кажи ми! Обичаш ли ме? - гласът му прелива от загриженост. Тих но силен някак си по мъжки.

Мълча... Сякаш безкрайно дълго. Протягам треперещите си ръце и хващам лицето му в дланите си. Най-вероятно усеща, че треперят. Едвам намирам сили да го погледна в очите. Истината тежи като камък на шията ми.  Не усещам дали въздуха стига до дробовете ми. Въобще май нищо не усещам.

- Обичам те.... - прошепвам и се отпускам сломена назад.

Той бавно се надига и ме прегръща. Намира път към устните ми и ме целува - бавно, дълго и много горещо. Почти забравям коя съм. Забравям и че е женен. Забравям всичко - работата, лекциите, приятелите, колата. Той е всичко от което имам нужда!

- Мисля, че се влюбвам в теб... - прошепнато отново в ухото ми.

Поглежда ме с онзи детски, непослушен поглед. Гласът му е натежал от желание, желание за мен, за всичко мое - тялото ми, погледа, устните, аромата, жестовете... Господи.... Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те! И те искам само за мен. Грях е... По дяволите ще изгоря в твоите пламъци но поне ще съм горяла.... Не може да е истина! Но ръцете му който ме притискат към него са толкова силни и истински - като стоманени въжета, че няма как да избягам. Истината е, че и не искам. Вече... Докато го гледах как заспива няколко часа по-късно се сетих за онзи надпис: „И докато го гледах, разбрах, че когато един ден това свърши, ще боли...  Зверски ще боли...“ 

Из мемоарите ми: за Дядо

След два часа е погребението.Това е .. беше най-добрият човек на света който някога съм познавала. Мъчно ми е но не мога да заплача, нямам сълзи за нищо вече. В душата ми е зима - люта, сковаваща, непреодолима... Твърде много грехове имам спрямо него за да си позволя да заплача. Знам обаче, че колкото повече време минава толкова по-болезнена ще е мисълта, че теб вече те няма, няма да чуя гласът ти - обичайното „Щурчо“ или „на дядо момичето“... Тъжно...

¨      

Подправките

Слънчев зимен ден. В малката кухничка е топло, игриви слънчеви лъчи се гонят по перваза където са наредени всевъзможни подправки чакащи да бъдат употребени.  Винаги притичвах през коридора - навик ли що ли но нямах търпение да стигна при дядо. А той като че ли само това чакаше - нареждаше бавно масата и ми говореше. Ароматът на домашно приготвено ястие се носеше из спокойния въздух и леко гъделичкаше сетивата. Нямаше никакво значение дали ще ядем супа, мусака или яйца на очи наша малка традиция си остана да слагаме от всички подправки които имаше около нас (ако трябва да съм честна това беше моя традиция в която той се включваше винаги и с усмивка).  След това вдигаше миниатюрната си чашка за ракия и отпиваше а аз като дете твърде малко за алкохол само го гледах по детски с широко отворени очи и се възхищавах - на сладоста с която отпиваше, на лекотата с която вдигаше чашката, на силата му за да не я счупи защото тя беше наистина малка. Разбира се той знаеше какво си мисля и обикновенно ми подаваше чашката и с едно приятелско намигване ми казваше: „Айде топни си малкото пръсче“ и аз бях най-щастливото дете на тази земя! Не, че пръста ми влизаше целия - обикновенно не ми се събираше и капка ракия на него но пък се чувствах голяма и горда от факта, че ми е била дадена тази възможност. Като всяко малко дете.  

¨      

Кутията с бонбони

Зимната ваканция често прекарвах при дядо - както се досещате. Следобедите винаги ми бяха леко скучни, все пак тъкмо си се наспал (навик на който той именно ме научи и само с него си остана толкова сладък за детското ми съзнание, в интерес на истината и досега не мога да си обясня как успяваше да ме сложи да спя когато навън печеше като за световно, но това е друга тема) и така единственото ми развлечение беше телевизорът с 1-ва и 2-ра програма. Скромно като за 1997-8, но и пред него рядко за заседявах. Обичах да слушам дядо който неизменно започваше разказите си (напълно обикновенни - за неговия живот) с една кутия бонбони сложени на най-виското място над библиотеката върху шкафа.  Започнах  напоследък да си задавам въпроса защо ги е държал там като знаеше че аз мога да ги стигна (и като малка бях изобретателна да не говорим ако ставаше дума за шоколад!) но до логичен отговор така и не стигнах защото се оплитах в спомени. Просто той като че ли знаеше, че аз няма да ги докосна докато не ми каже: „Мише, ей там горе има кутия бонбони я ги дай насам да се почерпим“ и аз естествно не чаках втора покана. Тези кутии май не се задържаха много много у тях (хи-хи). Може би поради факта, че когато си вземех един бонбон и той си взимаше а после ме поглеждаше шеговито и казваше: „Айде вземи си и още един“ а когато затвореше кутията винаги казваше: „Е, братска делба направихме!“. Ще ми липсват и апартаментът и бонбоните и гласът му... Най много ще ми липсва това, че ще минавам под прозореца, когато се прибирам ще виждам спомените които се разхождат вътре -  прашни, щастливи, тихи, златни а аз ще се чувствам сама защото нищо вече няма да е същото и нито една кутия с бонбони няма да замести онези мигове...

¨      

Градината

Зад блока имаше малка градина. Хората (предимно застаряващи) си садяха домати, пипер, подправки и цветя с тайната надежда да спестят някои и друг лев за деца и внуци а и за да имат с какво да се занимават извън тесните си апартаменти. Дядо често ме взимаше с  него когато работеше в градината. Като по малка не ми даваше много много да влизам но за сметка на това аз поех инициативата и сама изчистих цялото пространство около импровизирата градина и около блока от всякакви треви. Ентусиазма ми се охлади когато реших, че столетника (вид храст) всъщност е много грозно цвете или по скоро бодил и опитах с голи ръце да го откъсна. Добре, че  съм била поне малко умна да пробвам с една ръка дали листата му се късат лесно (по каква детска логика съм решила, че ако листата се късат лесно то значи и корена ще се извади така лесно , идея си нямам) но скоро след това се отказах от мечтите си да направя и градинката пред блока „цивилизована“ (без плевели и с много теменужки и маргаритни) - бях си изпорязала цялата ръка но добре, че една от бабите живеещи на първия етаж ме е видяла и дотича. Оказа се медицинска сестра и бързо бързо реши проблема с кървенето но аз и досега като мина през въпросната градинка заобикалям на поне един метър от левия столетник! Не питай старило питай патило - са казали старите хора! Ама малка съм била не съм ги разбирала нещата... А пред блока какви вечеринки сме си спретвали със съседите, то приказки то песни то разкази и нямаше значение на колко години съм - аз винаги стоях  и гледах с отворена уста и ококорени детски очи, попиваща всяка частица от казаното докато умът ми рисуваше невероятни сцени пред очите ми...

¨      

Сладкарницата

Не помня, много точно била съм на 6-7 годинки май май. С майка ми си говорихме онази вечер в скайп и се сетихме за дядо и точно за тази случка понеже заговорихме за еклери и сладкарници. Та.. Аз помня само, че дядо ме заведе на сладкарница и ядох ама много ядох! Баничка и боза, локум и пастички, толумбички, абе детска радост! Не съм прекалявала от всичко по едно! (това обаче ясно си го спомням) Това беше от онези сладкарнички които бяха започнали да замират - имаше малко пасти на витрината и освен обичайните банички и боза и винаги локум нищо друго нямаше. Но имаше огромното предимство покривките на масите да са бели на зелени райета, пода да е лъснат до блясък, да мирише на познато и леко старо, да е тиха а лелката зад тезгяха - приветливо усмихната с истинска топла усмивка! Толкова ясно помня тези детайли, че мога да ги възпроизведа в главата си като част от някой стар български филм с цветовете им, звуците от тракане на пълни или празни бутилки с лимонада  та чак до гласовете на минувачите. От майка по-късно (вчера) разбрах, че просто съм хукнала сама през целия град с цел да покажа, че съм достатъчно голяма да минавам през шосета и светофари и явно с голямо желание да видя дядо! Сигурно е било уникално усещането да си търсиш детето цял следобед по улиците а накрая дядо ти да звънне на домашния телефон и да каже ами то детето е при мен, дойде ми на гости малко! За мен сега е забавно но надали майка ми така е мислила тогава (тежка е съдбата майчина).

Аз можа още да ви разказвам но не желая. Писах просто защото исках да остане нещо което след време да ми напомни черно на бяло когато паметта ми започне да ми изневерява (защото такъв момент ще дойде) и искам да си спомням всички нюанси защото за мен това е важното - споменът да е всеобхватен в моя не толкова широк светоглед.  Щастливо дете съм била с човек като този в живота ми! Човекът с главно „Ч“ който ме изпращаше от балкона и ме предупреждаваше да внимавам на шосето, Човекът който се опита да ме научи на шах (а аз определено не съм лесен ученик), Човекът от който си тръгвах с усмивка, пълен стомах, винаги с няколко бонбона в джоба и понякога с някакви дребни пари („за сладолед,  дядов“), Човекът който никога не чух да повишава глас и да крещи още по-малко да се кара, Човекът с кутията бонбони и лалета в градината (които аз тайно обирах всеки път - я за неговата ваза я за мама), Човекът който обичах истински - един от твърде малкото в моя живот! Заминал си си в съня си - когато аз не спах цяла нощ за да уча за сатанинския си последен изпит от тази сесия. Незаспивала станах в 6 за да преговарям а целия ми ден беше спокоен, щастлив, топъл и слънчев - точно като теб когато беше жив. Затова сега не ми се плаче - късно е за това а и сълзите ми няма да те върнат. Но ти ми даде толкова неща - истински неща, научи ми на много и само мога да се надявам аз да съм ти върнала поне половината от това щастие.. Почивай в мир Дядо! Обичам те и винаги ще те запомня като човекът чакаш ме в кухнята с ореол от златни, топли лъчи и с усмивка на уста, там ти си още жив а аз винаги съм на 7 годинки и винаги чувам гласът ти... Макар теб вече да те няма...

„Добрите хора нивга не умират, не се превръщат в пепел или дим. Те винаги оставят светла диря и честен път по които да вървим.“

П.С посвещавам това на майка ми която единствено разбира бурята в душата ми.. 

Стерилен живот

Напоследък много хора започнаха да се оплакват, че вече едва ли не за загубили жовота си след като са изтрили профилите си от фейсбук. Кому е нужна толкова драма, толкова пропилени думи, толкова неизпушени бели цигари в черния пепелник?..  Наричам това стерилен живот - без емоция, без музика, без приятели, без цветове... Защото какъв живот може да бъде една ниша в пространството отделена за теб и запълвана от виртуални звуци, букви и фалшиви усмивки? Благодаря! Отдавна не вярвам в хубавия край но знам, че няма нищо красиво, справедливо и правилно в едно такова съществуване. Предпочитам истински цветя - от тези които миришат, истински вечери не цветни изображения на нечия маса с бяла покривка,  концерт на стадиона с бира в ръка докато ушите ти дават на заето от воя на тълпата а не видео в youtube с hd качество, предпочитам скъсаните листове и изтърканите подвързии а не синия екран на лаптопа или таблета, предпочитам истинските хора и прегръдки - не полу-искрени емотиконки и мечки които целодневно са на разположение, защото ти няма какво да правиш или ти е скучно. Истинските мечки ако случайно си забравил/а са опасни, големи, кафяви и не се срещат по улиците! Не мразя фейсбук просто мисля, че истинския живот - където можеш да вкусиш виното и шоколада, да докоснеш цветовете и буквите, да материализираш мечтите си е доста по-вълнуващ и жив. Нищо не може да се сравни с чувството да прегърнеш някого или да усетиш дъхът му! Сърцето не е просто мускулест орган които работи от нямане какво да прави или защото така сте го настроили, сърцето е едно малко нещо което можеш да раздадеш на части или да го изпратиш сред звездите без то да ти се разсърди а ти отново можеш да си щастлив.  Предпочитам истинските звезди - те не топлят но блестят като хиляди слънца! Навън може и да ти стане студено но това значи че си жив - не, не в стола пред екрана а навън! Където ухаят цветя, тичат кучета и малки деца,  в ъгъла на магазина където е сладоледа, в короната на кестена където пее славей! А сега затвори този екран и излез! J  

Когато

Когато късно през нощта се събудиш защото всъщност не си заспивалa... Когато кожата ти е студена като лед... Когато ноктите ти са лакирани в черно... Когато е тихо като в рая.... Когато е тъмно като в ада... Когато не мислиш.... Когато не си сама...

Тогава когато си изтъкана от желание и копнеж нямаш нужда от светлина за да видиш как те гледа, нямаш нужда от очи за да съзреш страста разляла се по устните. Нямаш нужда да чуваш каквото и да било най-малко „Обичам те“. Сетивата ти са скрити зад маската на приличието докато не го целунеш. После всичко е стихия. Вятър, вода, огън, жена! Пръсти, устни, ръце, крака - твоите, неговите, вашите! И без да искаш всичко ти става ясно. Той нямаше да спре, ти няма да се лишиш от тази тръпка, той все пак щеше да идва за още а ти нямаше да имаш нищо против да те има така. За ден, два, за час или пет? Свобода. После завивките ти ще ухаят на него а ти ще заспиваш в твоята половина а ще се будиш в уж „неговата“ . Ще пиеш кафето си сама защото той е тръгнал за работа. Целунал те е. А сега ти мечтаеш. Вече си оголен нерв. Ще те боли когато го няма, ще го ревнуваш когато идва за малко, ще го „обичаш“, ще чувстваш. Той не е за теб и ти не си за него но той ще се върне а ти ще го чакаш. Ще пропиляваш време което нямаш за мъж който не обичаш но всъщност не можеш да дишаш без него. Той ще е слънцето, водата, земята под краката ти, солта в храната ти, мухата в главата ти. Ще искаш да го няма. Ще се проклинаш, че уж го обичаш а той отново и отново ще идва. И ще те иска! И ти ще му се отдаваш, защото го искаш, защото те допълва, защото си си ти а той е той. До безкрай а после... обратно... Когато е късно и няма луна и няма звезди... Когато те боли от самотата...  Когато ти е казал, че идва за малко а остане цялата нощ... Когато го проклинаш но го целуваш отново и отново... Когато те прегръща... Когато мълчи и си мислиш, че си в ада... Когато те гледа и осъзнаваш, че всъщност това е рая....

Когато се умориш която и да си ти - ще е късно!

Написа: Киара (посветено на JR)

Малкия човек (с малките мечти)

Мисля си... Отдавна не ми се е случвало.. Шегувам се J но пък отдавна наистина не ми се бе случвало да седна на спокойствие и да помисля надълго и нашироко за живота. Не, че пък има какво толкова да му мислиш но все пак... Искаше ми се да напиша нещо -  проблема на това да не си истински е, че и не можеш да пишеш истински както преди... Та историята започна така: навън заваля а аз просто седнах на прага на терасата и се заслушах в песента на капчиците. Седя и пред размазания ми от дъжда поглед изплуват бели фигурки... Спомени кацат по пръстите и ръцете ми, гъделичкат ме и ме карат да се движа но аз не помръдвам... 5 минути.... 10 минути.... 20 минути.... Някъде от стаята долитат тихите звуци на тъжна мелодия процеждаща се от слушалките, тя толкова отива на дъжда. Излизам от унеса си тъкмо когато дъждът спира и слънцето срамежливо погалва далечния пуст път. Лъчите му игриво се гонят по мантинелата и пълзят към града. Помня тези далечни времена с розови облаци когато дори дъждът не можеше да ни накара да се приберем, бяхме деца. И ти, читателю сигурно помниш аромата на мократа земя, тихия здрач, звука на стичаща се по улуците вода... Помня също и летата на село когато бяхме още толкова малки, че се страхувахме от дъжда и се криехме по къщите. След като спреше странното тракане всички подавахме нослета навън и оглеждахме „нашата” територия, после се събирахме гузни, че сме прекъснали игрите заради нищо и винаги леко притеснени, че може и да се случи пак. Тогава беше  и времето когато учудени наблюдавахме отраженията на облаците в локвите, мислехме си, че ако докоснем повърхността на водата, ще развалим магията... Разбира се с порастването открихме някои прости житейски истини като една от най-важните и до днес си остана, че ако видиш локва трябва задължително да скочиш в нея! JНе се подсмихвайте така пред мониторите знам, че поне един път сте го правили! Ах тези спомени как пърхат покрай очите ми ще се просълзя... И по навик се пресягам към ъгъла на терасата където се е събрала малка локвичка вода. Изчаквам секунда, дори не знам защо и потапям пръст в розовата вода. Тя сякаш оживява и сякаш се поклаща в такт с пръста ми, за секунда наоколо се събира цялата дъга и имам чувство, че ще прегърна целия свят. Но секундата отминава и душата ми си остава все така копнееща. Чудя се, това ли изпитват бедните хора с протегната ръка които стоят на улицата когато някои пусне стотинка в шепата им?.... Слаба усмивка, твърде слаба дори за да стопли сърцето се мярка по устните ми но недостига до очите...   Отпускам пръсти съкрушена и навеждам глава, небето вече е черно а далечните сгради – сиви. Студено е и е време да се прибирам. Изправям се и забелязвам нещо странно, час след като слънцето е залязло имам чувството, че го виждам в клоните на близкото дърво. Всъщност са семената на дървото които са мътно жълти но под определен ъгъл могат да минат и за слънчеви отблясъци. А въпросното отражение се е получило заради две свраки гонещи се по клоните... И все пак е изумително все едно слънцето ми се усмихва някак отдалеч. Може би тази вечер все още не е изгубена. Оставям на мокрия цимент почти загиналата бяла роза която намерих днес и тихо затварям вратата зад гърба си. Заспивам сгушена в огромното одеяло и усещам как един спомен гъделичkа носа ми, струва ми се, че усещам сладкия аромат на умиращо цвете и виждам плаха усмивка зад протегната ръка с няколко жълти стотинки... Но кой знае наистина?

Написа: Киара