Това няма да е сантиментален, сълзлив текст пълен с женски въздишки на
желание или тайно стичащи се сълзи от копнеш от твърде гримирано в черно око!
Това ще е просто изповед.
След 6 години брак смело си признавам, че ми омръзна! Не издържам вече - а
и не искам да издържам! Сега сигурно се питате как може любовта която съм
изпитвал в началото вече въобще да я няма (ама грам я няма!)??.. Еми така.
Просто отговор, нали? В началото разбира се се и обичахме - като всяка нова
двойка. Отказвах да ходя на работа за да полежа до нея още поне час, изпълнявах
всичките и прищевки защото нейната усмивка беше като наркотик за мен, взимах я
от работа - всеки ден без изключения, купувах и книги, купувах и шоколад
(много, много шоколад), водех я по местата където звездите бяха най-ярки -
носех и одеяло защото се притеснявах да не настине.... В началото всичко беше идилия... Аз я
исках и я пазех като очите си - тя ми се отдаваше винаги, всеки път различна,
всеки път искаща, всеки път страстна. И аз я исках дори още повече. Беше лудост
до кост, до кръв, мускул и сухожилие. Сякаш тялото ми имаше собствено мнение и
презареждащи се батерии. Безсънието стигаше до границата на пълното
изтощение... и продължаваше! Не помня тогава да имаше нещо невъзможно за мен
(буквално и преносно). Когато тръгваше за работа я целувах като обезумял - не
знах дали вечерта ще я видя (всъщност исках да знам, имах нужда да знам но
нямах сили да я попитам защото сърцето ми се качваше в гърлото и можех само да
дишам), после съжалявах, че съм я пуснал и я гонех по стълбите за да мога да си
открадна още само една целувка (никога не беше само една). Вечер не заспивах -
къде заради бесните повтарящи се като сюжет на грамофонна плоча пристъпи на
любовна страст изпепеляващи мозъка ми (още се чудя как е оцелял?!?!) или защото
не смеех да затворя очи защото можеше да се окаже сън. И така стоях с часове
взирайки се в нежното, малко лице на моята изгора. По дяволите всичко - тази
жена имаше лице на ангел и дяволска усмивка когато сутрин ме събудеше с целувка
а ръката и се прокрадваше по ръба на боксерките ми. Бих убил за нея дори! Но
имаше по-голям шанс тя да ме довърши с непрестанното си желание... за мен. И
така: след 6 години всичко някакси избледня и се превърна в скица на нашия
предишен живот. Киното стана филм пред телевизора, излетите под звездите се
превърнаха в 30 минутни разходки вечер, вечерите по ресторанти - в бургери за
вкъщи, елегантните и рокли в клинчета с развлечени ризи (мъжки - защото ги
обожаваше)... Не, че дори тогава нямаше хубави моменти но изведнъж започнаха да
ми липсват тези изпепеляващи акъла емоции, адреналинът, любовта...разговорите в
2 след полунощ (но и за какво да си говорим - сега знаехме всичко един за
друг...) и на 34 осъзнах, че се оказах
празен! Аз който се мислех за вече улегнал мъж със стабилна работа, на кого
предстоеше да си купи собствено жилище и скоро да започне работа за създаването
на наследник се почувствах нещастен... Сякаш ми бяха взели меда без който не
близвах чая си... Пълен потрес! След работа се вглеждах в жена си и нищо не ми
трепваше... Шок! Аз който я желаех до полуда и се кълнях, че никога няма да и
се наситя - сега я целувах когато тръгваше за работа просто по навик (дори не
мислех а ако трябва да съм честен май и нищо не чувствах!)... И когато осъзнах
всичко това изведнъж ми просветна - станал съм като всичките си приятели който
бяха женени - вършеха половината си работи механичко или за да не им мрънкат а
другото беше просто съществувание (доста честно мизерно) с една единствена
надежда - за поне 2 бири вечерта. Не исках такъв живот! Мамка му, как стигнах
до тук.... Естествено казах и. Не беше приятно. Прие го тихо с тъжна усмивка и
малки сълзи който се опитваха да избият от очите и. Каза, че си тръгва -
съгласих се (тихо). Предложих и да я закарам до новото и „у тях“. И след 2 дни
тръгнахме.
Сутрин, черна кола, дъжд,
мъгла, тъжни песни по радиото и мълчание... Напрежението бе ... странно
спокойно. Знаех, че го има но не го усещах като приближаващ самолет току зад
гърба ми а като лек повей на вятъра събудил гълъбите. Пътните знаци бяха като
годините - бавно се нижеха покрай нас, различни, плашещи, предупреждаващи,
игнорирани. Проклет ден! Обстановката зад прозореца се сменяше някак плавно,
преливаше от безрайни ниви със току що разцъфнали слънчогледи през изсъхнали
поляни до девствени, непрогледни гори до остри голи върхове извисяващи се сиви
в мастиленото небе (ако можеше да се нарече така защото приличаше повече на
сърдит океан водещ към самия ад...). И аз бях сърдит. На съдбата - че ми отне
жената коят обичах. Погледнах крадешком надясно докато изпреварвах един ван -
тя която винаги говореше и се впечатляваше с хиляди усмивки които разпиляваше
по вятъра сега стоеше загледана в
менящия се пейзаж, тиха, тъжна и някак променена. Стана ми мъчно докато гледах
пътя. Какво се беше променило чак толкова и толкова ли нямаше шанс да се
поправи - нали нямаше нищо незаменимо на тази земя?... Знаехме още в началото,
че животът рано или късно ще влезе в сивия си коловоз но тогава вярвахме
наивно, че ще се справим - ще имаме сили всяка седмица да сме нови, по-добри,
по-красиви, по-смели, по-различни. И успявахме... не помня обаче докога... Май
изгубихме тази игра.. А аз бях на път да изгубя едно от най-големите си
съкровища в живота си... Откога не и бях казвал „съкровище“???... Половината път измина в мълчание. Тогава
стигнахме до табела която ни известяваше, че пътят е в ремонт и трябва да минем
през доста по-обиколния маршрут през майна си гъзина наляво и после пак в ляво
докато не стигнем някакъв хотел в средата на нищото и оттам все направо... Оф,
ама хич не ги обичам тия работи. Добре, че някой драскач поне бе описал
ориентира, че иначе нямаше да се сетя....
100 000 пъти съм го минавал този път. Стана ми тъпо, че някакъв
неизвестен хлапак (или хлапачка?!) ме насочват по моя си път... По „нашият“
път. Но вече май не е. Някак си не е редно да се казва така. Вече. Но денят
явно беше обречен. Докато бясно превклювах скорости и натисках педала на газта
до края вглъбен в мразните си мисли за
предстоящи раздели нещо се случи и колата изгасна с тих пукот. Спрях и отворих
капака. Видях проблема но щеше да ми е нужно време и нов ремък май-май. Животът
не струва! Тихо псувайки и казах да си взима нещата и да отива в хотела и да
наеме стая. Празния и поглед даже не трепна - просто се пресегна и взе чантата
си. Извадих портмонето си и подадох няколко банкноти но тя ги подмина без дори
да ги погледне. Докато бутах колата към „паркинга“ на хотела (ако можеше да се
нарече така при положение, че събираше 10-тина коли и то при добро желание)
псувах съдбата. Обичах като всеки мъж да се грижа за колата си - редовно
минаваше прегледи, сменях части, масла, свещи и каквото ми се струваше, че се е
износило и ето, че пак стигнах дотук. Докато паркирах (доста силно казано) я
видях да стои до стълбите - изправила гръб с поглед вперен в нищото зад мен разбрах какво се беше променило!
Нямаше я искрицата - онзи блясък който ми показваше, че тя цялата отвътре гори.
На този вечен огън обичах да се топля преди толкова време... изгаряше ме
понякога но обожавах да гори само за мен... Заключих колата и тръгнах към нея.
Погледите ни се срещната чак пред асансьора - моя мрачен и тъп а нейният празен
и плах (все още се страхуваше от асансьорите.. след толкова години... тцтцтц).
Качихме се в мълчание и тя ми подаде ключа за стаята. В мига преди вратите да
се затворят в кабината влезе костюмирам мъж с посребряла коса и застана зад
нея. Не му обърнах внимание, поредния посетител спрял в незнаен хотел по пътя
за важната си работа. Не обърнах внимание и на ръката и протегната към моята.
Може би го правеше от куртоазия или по навик - преди винаги я хващах за ръка
когато се возихме в асансьор. Сърцето и
биеше лудо докато я притисках до себе си и си мислех, че ако то се пръсне ще и
дам моето с радост. Но това беше едно време когато не можех да си представя да
я няма в стаята дори за 5 минути. Много отдавна беше... Твърде отдавна... После
тя просто се свлече на земята. Бях се зачел в картата с разположението на
стаите дадена заедно с ключа и бележката за закуската. Със страхотно закъснение
погледнах към жената в краката си когато осъзнах, че тя вече става подкрепяна
от непознатия мъж. За секунди ръцете ми се стрелнаха към нея и я поеха от
нежната му хватка. Притиснах я до себе си и без да срещам погледа му упорито се
загледах напред в таблото над главата си. Вратата се отвори на нашия етаж и аз
буквално я изнесох на ръце - бързо и непохватно все едно нося чувал а не човек
и то толкова близък човек като жената на живота ми. Стаята се оказа на няма и 5
крачки в ляво и подпирайки я с една ръка се заех да отключвам. Щом вратата се
отвори понечих да я бутна да влезе когато тя се запъна и аз очуден я погледнах
за пръв път от половин час. Стоеше леко обърната назади се усмихваше срамежливо
с леко виновен поглед на мъжа с костюма който задържаше вратата на асансьора и
гледаше след нас. Сложих ръката си на кръста и леко натиснах, тя покорно
извърна глава и влезе в стаята. Хлопнах вратата в ароматнатаа след на парфюма и
(който дори не помнех как се казва а и отдавна не усещах) и в гърдите ми се
отвори дупка. Зимата се очертаваше да е тежка за мен. Но раздразнен без очевидна
причина (бях свикнал да я заглеждат - все пак навремето бе красива жена) се
обърнах и излязох от хотелската стая 5 мин. след като бях влязъл. Дадох време
на непознатия да отпътува с адската машина за своя етаж. Тя влезе в банята
веднага щом прекрачи прага на стаята и бях доволен, че съм сам. Отидох до
колата и след като разхвърлях инструментите и се омазах до ушите реших, че ще е
добре да попитам на рецепцията дали наблизо има откъде да си купя поне един
проклет ремък! Следващите три часа прекарах под предния капак след като се
оказа (о, каква случайност), че един от гостите има цели два резервни ремъка
(това го разбрах докато старецът с изумително бял мустак ми обясняваше защо
винаги трябвало да си подготвен) обаче тези лекции така ги мразех. Тя имаше
същия гаден навик почти винаги да е подготвена за каквото и да било и това ме
изнервяше - все едно знаеше всичко, винаги! Докато момичето на рецепцията ми
обясняваше в коя стая е отседнал старецът забелязах костюмарчето да излиза
подръка с моята жена. Скрит зад палмата почти до самия асансьор докато чаках
нужната ми информация наблюдавах как непознатия и говори нещо а тя го гледа с
огромните си почти черни очи и кима в знак на съгласие. Непознатия пусна ръката
и отвори вратата и я пусна да мине. В очите му се четеше такава топлина и
сърдечност, че за секунда ми стана приятно докато не видях как му се усмихва тя
в отговор. Ледените поляни в сърцето ми сякаш изгубиха небето си. Направих
няколко крачки и спрях вцепенен. Бяха седнали на една маса до вратата и си
говореха нещо. Изглеждаше безобидно но нещо ме макара да изтръпна целия.
Вгледах се в нея. Тихо. С цялото си същество. Точно там в средата на килима
точно насред малкото фоайе. И го усетих преди да съм го видял. Не беше
усмивката която беше прикрила сълзите (личеше си, че очите и блестят заради
тях) а това, че цялото и тяло бе отпуснато а ръката стиснала чашата капучино
спокойно лежеше вече пуснала горещият предмет и стоеше скрита под масивната
ръка на непознатия мъж. Гледах изумено как нищо в жената която обичах навремето
не трепва. Дори очите и издаваха спокойствие. Това ме съсипваше повече от това
къде се намира ръката му. Тя му имаше доверие и се смееше на това което той
казва. Необуздано, силно, от дъното на душата си. Очите ми не се откъсваха от
нея но краката ми не помръдваха и отказваха да ме изведат до необичайната
сцена. Стоях притиснат от обстоятелствата и блъскайки с юмруци по мозъчната си
кора в опит да накарам тялото ми да се задвижи - безуспешно. А те навън се
смееха навярно на пореднаха му шега сочейки някаква оранжева кола спряла точно
пред тях. Тогава обръщайки се след
безплътната сянка на пръста му тя не видя приближаването на устните и когато се
завъртя към него за да отговори нещо той се оказа само на милиметри от нея.
Нещо в сърцето ми избухна със страхотен трясък. В цялото ми тяло отекна тътена
породен от нейното име. Знаех, че ще се дръпне и ще го зашлеви („как си
позволява!?!“ щеше да каже) но вместо това очите ми не се откъсваха от лицето и
а някъде назад в ума ми се чу ехидното „късно е вече... дори за твоя грешен
отговор“. Премигнах. Частично. Секунда преди тя да се притисне към него.
Устните им се докоснаха леко и той се пресегна към лицето и. В ръката му
заблестя кичур от косата и - отразил първия слънчев лъч за последните няколко
дни. Зад очите ми нещо просто избухна в пламъци. Оранжеви изпепеляващи всякакви
мисли и спомени. Нажежени до червено нокти се впиха в дисплея на телефона и
сякаш от друг измерение чух, че той започна да се пука. Обърнах се с гръб и
инстинктивно се насочих към асансьора - вратата се отвори светкавично и аз
влязох като с взлом. Някъде пред вратата на стаята чух смеха и. Не ме уби.
Облегнат на вратата на „нашата“ стая се замислих с просто изречения за това
какъв е животът. Мда, животът е кучка, или аз се оказах тъпак? Сивата скица на
животът ни се нанесе върху образа на жената която някога обичах за да ми покаже
без думи това което сърцете ми отказваше да изговори от години. Любовта я имаше
но аз не гледах към нея, упорито следейки с поглед (в грешната посока)
по-голямата заплата, по-хубавата кола, по-големия апартамен... „Сляп ли си?“ се
чува в съзнанието ми и аз се разсмивам - до лудост, до безсъзнание, до кости,
до кръв, мускул и сухожилия до нейното име издълбано някъде сред пламъците зад
очите ми... Едва ли е приключило. Бурята в
гърдите ми заплашва да отнесе дори мен в сивотата на небитието когато
хилейки се тръгвам обратно към асансьора. Дали ще съжалявам? Да не затова, че
ще я оставя а, че няма да превърна всички скици от умът си в картини за
най-голямата изложба в живота ми! (Впрочем те сега горят на кладата в която се
е превърнал мозъка ми - изпепелен от цветовете на любова - и който ви е
казал,че чувствата нямат цвят ви е излъгал. Просто няма думи с който да опишат
;)) Вратата на асаньора се отваря и срещам две очи и една бледа, плаха усмивка.
Край ли? Зад очите ми гори старото ми аз набучено на шиш (животно и идиот съм
бил, любов моя). Пресягам се и я докосвам. Тя стои като статуя - неподвижна и
бяла.
- Боже.. просто ми... -
прошепнато защото нямам сили дори да говоря. В отговор получавам усмивка и
кимване и някъде в уморения и поглед виждам онова пламъче което така добре
познавам. Инстинктивно чувствам, че ме боли, че пак ще изгоря. По-добре и без
това бях безцветен и сух. Протягам ръка и я тритеглям с бясна скорост до
сърцето си - нека разбере колко ми е липсвала. И всичко се разтича под погледа
и - цветовете на кабината, слънцето от преди малко, очертанията и сърцето ми....
Написа: Киара (посветено на
В.К)
