И само ако някой ми беше казал.... И само ако знаех как изгарят звездите...
И само ако можех да видя сълзите им... И ако само можех да ги погледам още
час... И само ако можех....
Ако някъде там в нищото има невидим път - съдба (или както там го наричат) то
съм сигурна, че къса лисчета с нашите имена и ги пуска да се носят из
вселената. Така съвсем случайно аз попаднах на едно момиче. Мисля, че лисчето и
се е доближило прекалено близко до някоя звездичка и е изгоряло. Може би това
не е била обикновенна звездичка а моята закрилница - която винаги е точно над
главата ми когато вдигна поглед - където и да съм! И така... облаците не могат
да я скрият, няма по-ярки от нея, блести някак загадъчно и обсебващо -
дотолкова, че да не можеш да откъснеш поглед от нея. И ако си мислите, че това
е всичко не сте познали! Аз едва сега започвам... Но реалността е малко
по-различна, не в лошия смисъл. Просто е различна!
Истината е... Май истината е доста размито понятие което доста можеш да
разтегнеш - почти до границите на нормалността и вселената. Но да не се лъжем!
Всеки има в живота си поне по един такъв човек - човек който блести със
собствен блясък и от който често сме заслепени. Понякога след среща с такива
хора имам чувството, че вътрешната ми светлина някакси се подсилва от техния
блясък който нося - като чашата вино която носи аромата и топлината на лятното
слънце гряло над листата на младата лоза в късния следобед преди облаците да се
нацупят. Диамантите май са същите - имат способността да показват една изкривена
красота използвайки престъпно невинно светлината за да я пречупят и просто да
се превърнат в едно изкривено огледало. Но са красиви и им прощаваме - отвътре
ни идва, или истината - че сме заслепени от красотата им дотолкова, че да не
можем да мислим трезво. Същото е и с хората. Срещаш такъв човек и той преобръща
живота ти - безкрайни разговори, телепатия ако щеш, разходки и сладолед в
парка, каране на колело, мартинита с маслини и черешки, сладкарници, фрапета и
бири, снимки - разпилени по бюрото и нощното шкафче, чаши от кафе и бележки
върху салфетки, скрити усмивки върху визитни картички, слънчеви лъчи гонещи се
по букетчето от изсъхнали маргаритки... Да, животът може да бъде прекрасен! И
след всяка среща неусетно изгаряш, малко петна по лицето и душата едновременно
оставени от слънцето и звездата - странно, плашещо и красиво. След време целият
дневник от спомени в главата ти потъмнява и осъзнаваш, че си доста повече ти и
малко повече тя - но е прекрасно. И така препускате по тъмното небе - гонейки
мечти и надбягвайки се с времето докато не осъзнаете, че заедно сте се
превърнали в съзвездие - от спомени, чувства (изгорели, горящи и в малко жар) и
мигове (несвършили, незапочнати, отминали и настоящи) в дим (тежък, сладък,
горещ и задушаващ, обсебващ)! Някой беше казал, че огънят калява стоманата -
звездите вършат същата работа ;) Каляват силния и згарят слабия - но да не ви
лъжа - подгответе се и вас ще изгорят (рано или късно). Това е в природата на
звездите независимо къде са - да изгарят колкото повече им се наслаждаваш. Но
изгарят бавно, малко прилича на отмъщение, че крадеш от блясъка им (който са ти
дали доброволно)! Някога да сте стояли
под звездите вперили поглед в
отчайващо тъмното небе молейки се да откриете поне една звездта - и когато това
стане да искате да изкрещите от радост а просто да стоите и да не можете да
откъснете поглед - все едно когато го направите на мястото на звездичката ще
остане изгоряло петно - тишината е оглушителна понякога. Нали?...
И само ако някой ми беше казал, че ще изгоря... И само ако някой ми беше
казал, че звездите се виждат и през деня - ако имаш очи за чудесата.... И ако
само някой ми беше казал, че да блестиш понякога те убива.... И само ако някой
ми беше казал как се раждат мечтите (от сълзите на звездите)... И само ако.....
Написа: Киара (посветено на Лу!)
