След два часа е
погребението.Това е .. беше най-добрият човек на света който някога съм
познавала. Мъчно ми е но не мога да заплача, нямам сълзи за нищо вече. В душата
ми е зима - люта, сковаваща, непреодолима... Твърде много грехове имам спрямо
него за да си позволя да заплача. Знам обаче, че колкото повече време минава
толкова по-болезнена ще е мисълта, че теб вече те няма, няма да чуя гласът ти -
обичайното „Щурчо“ или „на дядо момичето“... Тъжно...
¨
Подправките
Слънчев зимен ден.
В малката кухничка е топло, игриви слънчеви лъчи се гонят по перваза където са
наредени всевъзможни подправки чакащи да бъдат употребени. Винаги притичвах през коридора - навик ли що
ли но нямах търпение да стигна при дядо. А той като че ли само това чакаше -
нареждаше бавно масата и ми говореше. Ароматът на домашно приготвено ястие се
носеше из спокойния въздух и леко гъделичкаше сетивата. Нямаше никакво значение
дали ще ядем супа, мусака или яйца на очи наша малка традиция си остана да
слагаме от всички подправки които имаше около нас (ако трябва да съм честна
това беше моя традиция в която той се включваше винаги и с усмивка). След това вдигаше миниатюрната си чашка за
ракия и отпиваше а аз като дете твърде малко за алкохол само го гледах по
детски с широко отворени очи и се възхищавах - на сладоста с която отпиваше, на
лекотата с която вдигаше чашката, на силата му за да не я счупи защото тя беше
наистина малка. Разбира се той знаеше какво си мисля и обикновенно ми подаваше
чашката и с едно приятелско намигване ми казваше: „Айде топни си малкото пръсче“
и аз бях най-щастливото дете на тази земя! Не, че пръста ми влизаше целия - обикновенно
не ми се събираше и капка ракия на него но пък се чувствах голяма и горда от
факта, че ми е била дадена тази възможност. Като всяко малко дете.
¨
Кутията с бонбони
Зимната ваканция често прекарвах при дядо - както се досещате. Следобедите
винаги ми бяха леко скучни, все пак тъкмо си се наспал (навик на който той
именно ме научи и само с него си остана толкова сладък за детското ми съзнание,
в интерес на истината и досега не мога да си обясня как успяваше да ме сложи да
спя когато навън печеше като за световно, но това е друга тема) и така
единственото ми развлечение беше телевизорът с 1-ва и 2-ра програма. Скромно като
за 1997-8, но и пред него рядко за заседявах. Обичах да слушам дядо който
неизменно започваше разказите си (напълно обикновенни - за неговия живот) с
една кутия бонбони сложени на най-виското място над библиотеката върху шкафа. Започнах напоследък да си задавам въпроса защо ги е
държал там като знаеше че аз мога да ги стигна (и като малка бях изобретателна
да не говорим ако ставаше дума за шоколад!) но до логичен отговор така и не
стигнах защото се оплитах в спомени. Просто той като че ли знаеше, че аз няма
да ги докосна докато не ми каже: „Мише, ей там горе има кутия бонбони я ги дай
насам да се почерпим“ и аз естествно не чаках втора покана. Тези кутии май не
се задържаха много много у тях (хи-хи). Може би поради факта, че когато си
вземех един бонбон и той си взимаше а после ме поглеждаше шеговито и казваше: „Айде
вземи си и още един“ а когато затвореше кутията винаги казваше: „Е, братска
делба направихме!“. Ще ми липсват и апартаментът и бонбоните и гласът му... Най
много ще ми липсва това, че ще минавам под прозореца, когато се прибирам ще
виждам спомените които се разхождат вътре - прашни, щастливи, тихи, златни а аз ще се
чувствам сама защото нищо вече няма да е същото и нито една кутия с бонбони
няма да замести онези мигове...
¨
Градината
Зад блока имаше малка градина. Хората (предимно застаряващи) си садяха
домати, пипер, подправки и цветя с тайната надежда да спестят някои и друг лев
за деца и внуци а и за да имат с какво да се занимават извън тесните си
апартаменти. Дядо често ме взимаше с
него когато работеше в градината. Като по малка не ми даваше много много
да влизам но за сметка на това аз поех инициативата и сама изчистих цялото
пространство около импровизирата градина и около блока от всякакви треви.
Ентусиазма ми се охлади когато реших, че столетника (вид храст) всъщност е
много грозно цвете или по скоро бодил и опитах с голи ръце да го откъсна.
Добре, че съм била поне малко умна да
пробвам с една ръка дали листата му се късат лесно (по каква детска логика съм
решила, че ако листата се късат лесно то значи и корена ще се извади така лесно
, идея си нямам) но скоро след това се отказах от мечтите си да направя и
градинката пред блока „цивилизована“ (без плевели и с много теменужки и
маргаритни) - бях си изпорязала цялата ръка но добре, че една от бабите живеещи
на първия етаж ме е видяла и дотича. Оказа се медицинска сестра и бързо бързо
реши проблема с кървенето но аз и досега като мина през въпросната градинка
заобикалям на поне един метър от левия столетник! Не питай старило питай патило
- са казали старите хора! Ама малка съм била не съм ги разбирала нещата... А
пред блока какви вечеринки сме си спретвали със съседите, то приказки то песни
то разкази и нямаше значение на колко години съм - аз винаги стоях и гледах с отворена уста и ококорени детски
очи, попиваща всяка частица от казаното докато умът ми рисуваше невероятни
сцени пред очите ми...
¨
Сладкарницата
Не помня, много точно била съм на 6-7 годинки май май. С майка ми си
говорихме онази вечер в скайп и се сетихме за дядо и точно за тази случка
понеже заговорихме за еклери и сладкарници. Та.. Аз помня само, че дядо ме
заведе на сладкарница и ядох ама много ядох! Баничка и боза, локум и пастички,
толумбички, абе детска радост! Не съм прекалявала от всичко по едно! (това
обаче ясно си го спомням) Това беше от онези сладкарнички които бяха започнали
да замират - имаше малко пасти на витрината и освен обичайните банички и боза и
винаги локум нищо друго нямаше. Но имаше огромното предимство покривките на
масите да са бели на зелени райета, пода да е лъснат до блясък, да мирише на
познато и леко старо, да е тиха а лелката зад тезгяха - приветливо усмихната с
истинска топла усмивка! Толкова ясно помня тези детайли, че мога да ги
възпроизведа в главата си като част от някой стар български филм с цветовете
им, звуците от тракане на пълни или празни бутилки с лимонада та чак до гласовете на минувачите. От майка
по-късно (вчера) разбрах, че просто съм хукнала сама през целия град с цел да
покажа, че съм достатъчно голяма да минавам през шосета и светофари и явно с
голямо желание да видя дядо! Сигурно е било уникално усещането да си търсиш
детето цял следобед по улиците а накрая дядо ти да звънне на домашния телефон и
да каже ами то детето е при мен, дойде ми на гости малко! За мен сега е забавно
но надали майка ми така е мислила тогава (тежка е съдбата майчина).
Аз можа още да ви разказвам но не желая. Писах просто защото исках да
остане нещо което след време да ми напомни черно на бяло когато паметта ми
започне да ми изневерява (защото такъв момент ще дойде) и искам да си спомням
всички нюанси защото за мен това е важното - споменът да е всеобхватен в моя не
толкова широк светоглед. Щастливо дете
съм била с човек като този в живота ми! Човекът с главно „Ч“ който ме изпращаше
от балкона и ме предупреждаваше да внимавам на шосето, Човекът който се опита
да ме научи на шах (а аз определено не съм лесен ученик), Човекът от който си
тръгвах с усмивка, пълен стомах, винаги с няколко бонбона в джоба и понякога с
някакви дребни пари („за сладолед, дядов“),
Човекът който никога не чух да повишава глас и да крещи още по-малко да се кара,
Човекът с кутията бонбони и лалета в градината (които аз тайно обирах всеки път
- я за неговата ваза я за мама), Човекът който обичах истински - един от твърде
малкото в моя живот! Заминал си си в съня си - когато аз не спах цяла нощ за да
уча за сатанинския си последен изпит от тази сесия. Незаспивала станах в 6 за
да преговарям а целия ми ден беше спокоен, щастлив, топъл и слънчев - точно
като теб когато беше жив. Затова сега не ми се плаче - късно е за това а и
сълзите ми няма да те върнат. Но ти ми даде толкова неща - истински неща, научи
ми на много и само мога да се надявам аз да съм ти върнала поне половината от
това щастие.. Почивай в мир Дядо! Обичам те и винаги ще те запомня като човекът
чакаш ме в кухнята с ореол от златни, топли лъчи и с усмивка на уста, там ти си
още жив а аз винаги съм на 7 годинки и винаги чувам гласът ти... Макар теб вече
да те няма...
„Добрите хора нивга не умират, не
се превръщат в пепел или дим. Те винаги оставят светла диря и честен път по
които да вървим.“
П.С посвещавам това на майка ми която единствено разбира бурята в душата
ми..
