Hello September!

Когато е време да изпратим лятото. Допивам последната си лимонада и заминавам. На езикът ми киселее следа от лимона но устните ми са сладки от меда... Парадокс е, че ми харесва.

Сладоледа ми се разтапя под жаркото слънце докато краката ми прекрачват прага на любимото ми ресторантче това лято...

Някъде преди гарата ми се налага да мина през изсъхнал и прежълтял парк. Лятото щедро е оставило плодовете си по клонките на дървета и храсти. Докато подминавам в устата ми припарва трапчивия вкус на суха къпина а в носа ми се блъскат хилядите бледи миризми на сухи, мъртви цветя...

Докато безшумно се отдалечавам замислен за изгарящата красота на слънцето забелязвам, че пътеката ми ме води към забравения път на моето детство.... Кой не обича лятото??!?

Обичам и ярките цветове. Лятото е толкова вълнуващо с промените си! Ето това дърво например:

А сега точно когато първите капки на така жадувания дъжд се изсипват леко като стъпките на балерина появила се сякаш от нищото и метнала своята пелерина върху слънцето, светлината ми отнема цветовете превръщайки дървото в бледа скица на моето възхищение... Но оставяйки ме безмълвен пред семплата красота на простите цветове.... 

А после идва времето да побързам, защото билетът тегне в джоба ми... Сбогом любим мой град... Сбогом лято... Докато бързам към миналото си - забелязвам, че то (лятото) ми е оставило малък знак в лилаво. Глътка от мен с поглед към залязващото слънце...

 Написа: Киара

Там къдетo

Там където тишината крещи.. Там където има само звезди..... Там където пръстите шепнат по дирята на душата ти... Там където сълзите летят.... Там където няма мисли... Там където времето е просто термин..... Там където целувките изгарят над клада от разум... Там започваш ти... Там започвам и аз защото там... има само едно сърце - твоето и една душа - моята... Има нас!

Написа: Киара (посветено на И.Е)

Цветовете на чувствата

Това няма да е сантиментален, сълзлив текст пълен с женски въздишки на желание или тайно стичащи се сълзи от копнеш от твърде гримирано в черно око! Това ще е просто изповед.

След 6 години брак смело си признавам, че ми омръзна! Не издържам вече - а и не искам да издържам! Сега сигурно се питате как може любовта която съм изпитвал в началото вече въобще да я няма (ама грам я няма!)??.. Еми така. Просто отговор, нали? В началото разбира се се и обичахме - като всяка нова двойка. Отказвах да ходя на работа за да полежа до нея още поне час, изпълнявах всичките и прищевки защото нейната усмивка беше като наркотик за мен, взимах я от работа - всеки ден без изключения, купувах и книги, купувах и шоколад (много, много шоколад), водех я по местата където звездите бяха най-ярки - носех и одеяло защото се притеснявах да не настине.... В началото всичко беше идилия... Аз я исках и я пазех като очите си - тя ми се отдаваше винаги, всеки път различна, всеки път искаща, всеки път страстна. И аз я исках дори още повече. Беше лудост до кост, до кръв, мускул и сухожилие. Сякаш тялото ми имаше собствено мнение и презареждащи се батерии. Безсънието стигаше до границата на пълното изтощение... и продължаваше! Не помня тогава да имаше нещо невъзможно за мен (буквално и преносно). Когато тръгваше за работа я целувах като обезумял - не знах дали вечерта ще я видя (всъщност исках да знам, имах нужда да знам но нямах сили да я попитам защото сърцето ми се качваше в гърлото и можех само да дишам), после съжалявах, че съм я пуснал и я гонех по стълбите за да мога да си открадна още само една целувка (никога не беше само една). Вечер не заспивах - къде заради бесните повтарящи се като сюжет на грамофонна плоча пристъпи на любовна страст изпепеляващи мозъка ми (още се чудя как е оцелял?!?!) или защото не смеех да затворя очи защото можеше да се окаже сън. И така стоях с часове взирайки се в нежното, малко лице на моята изгора. По дяволите всичко - тази жена имаше лице на ангел и дяволска усмивка когато сутрин ме събудеше с целувка а ръката и се прокрадваше по ръба на боксерките ми. Бих убил за нея дори! Но имаше по-голям шанс тя да ме довърши с непрестанното си желание... за мен. И така: след 6 години всичко някакси избледня и се превърна в скица на нашия предишен живот. Киното стана филм пред телевизора, излетите под звездите се превърнаха в 30 минутни разходки вечер, вечерите по ресторанти - в бургери за вкъщи, елегантните и рокли в клинчета с развлечени ризи (мъжки - защото ги обожаваше)... Не, че дори тогава нямаше хубави моменти но изведнъж започнаха да ми липсват тези изпепеляващи акъла емоции, адреналинът, любовта...разговорите в 2 след полунощ (но и за какво да си говорим - сега знаехме всичко един за друг...)  и на 34 осъзнах, че се оказах празен! Аз който се мислех за вече улегнал мъж със стабилна работа, на кого предстоеше да си купи собствено жилище и скоро да започне работа за създаването на наследник се почувствах нещастен... Сякаш ми бяха взели меда без който не близвах чая си... Пълен потрес! След работа се вглеждах в жена си и нищо не ми трепваше... Шок! Аз който я желаех до полуда и се кълнях, че никога няма да и се наситя - сега я целувах когато тръгваше за работа просто по навик (дори не мислех а ако трябва да съм честен май и нищо не чувствах!)... И когато осъзнах всичко това изведнъж ми просветна - станал съм като всичките си приятели който бяха женени - вършеха половината си работи механичко или за да не им мрънкат а другото беше просто съществувание (доста честно мизерно) с една единствена надежда - за поне 2 бири вечерта. Не исках такъв живот! Мамка му, как стигнах до тук.... Естествено казах и. Не беше приятно. Прие го тихо с тъжна усмивка и малки сълзи който се опитваха да избият от очите и. Каза, че си тръгва - съгласих се (тихо). Предложих и да я закарам до новото и „у тях“. И след 2 дни тръгнахме. 

Сутрин, черна кола, дъжд, мъгла, тъжни песни по радиото и мълчание... Напрежението бе ... странно спокойно. Знаех, че го има но не го усещах като приближаващ самолет току зад гърба ми а като лек повей на вятъра събудил гълъбите. Пътните знаци бяха като годините - бавно се нижеха покрай нас, различни, плашещи, предупреждаващи, игнорирани. Проклет ден! Обстановката зад прозореца се сменяше някак плавно, преливаше от безрайни ниви със току що разцъфнали слънчогледи през изсъхнали поляни до девствени, непрогледни гори до остри голи върхове извисяващи се сиви в мастиленото небе (ако можеше да се нарече така защото приличаше повече на сърдит океан водещ към самия ад...). И аз бях сърдит. На съдбата - че ми отне жената коят обичах. Погледнах крадешком надясно докато изпреварвах един ван - тя която винаги говореше и се впечатляваше с хиляди усмивки които разпиляваше по вятъра  сега стоеше загледана в менящия се пейзаж, тиха, тъжна и някак променена. Стана ми мъчно докато гледах пътя. Какво се беше променило чак толкова и толкова ли нямаше шанс да се поправи - нали нямаше нищо незаменимо на тази земя?... Знаехме още в началото, че животът рано или късно ще влезе в сивия си коловоз но тогава вярвахме наивно, че ще се справим - ще имаме сили всяка седмица да сме нови, по-добри, по-красиви, по-смели, по-различни. И успявахме... не помня обаче докога... Май изгубихме тази игра.. А аз бях на път да изгубя едно от най-големите си съкровища в живота си... Откога не и бях казвал „съкровище“???...  Половината път измина в мълчание. Тогава стигнахме до табела която ни известяваше, че пътят е в ремонт и трябва да минем през доста по-обиколния маршрут през майна си гъзина наляво и после пак в ляво докато не стигнем някакъв хотел в средата на нищото и оттам все направо... Оф, ама хич не ги обичам тия работи. Добре, че някой драскач поне бе описал ориентира, че иначе нямаше да се сетя....  100 000 пъти съм го минавал този път. Стана ми тъпо, че някакъв неизвестен хлапак (или хлапачка?!) ме насочват по моя си път... По „нашият“ път. Но вече май не е. Някак си не е редно да се казва така. Вече. Но денят явно беше обречен. Докато бясно превклювах скорости и натисках педала на газта до края  вглъбен в мразните си мисли за предстоящи раздели нещо се случи и колата изгасна с тих пукот. Спрях и отворих капака. Видях проблема но щеше да ми е нужно време и нов ремък май-май. Животът не струва! Тихо псувайки и казах да си взима нещата и да отива в хотела и да наеме стая. Празния и поглед даже не трепна - просто се пресегна и взе чантата си. Извадих портмонето си и подадох няколко банкноти но тя ги подмина без дори да ги погледне. Докато бутах колата към „паркинга“ на хотела (ако можеше да се нарече така при положение, че събираше 10-тина коли и то при добро желание) псувах съдбата. Обичах като всеки мъж да се грижа за колата си - редовно минаваше прегледи, сменях части, масла, свещи и каквото ми се струваше, че се е износило и ето, че пак стигнах дотук. Докато паркирах (доста силно казано) я видях да стои до стълбите - изправила гръб с поглед вперен в  нищото зад мен разбрах какво се беше променило! Нямаше я искрицата - онзи блясък който ми показваше, че тя цялата отвътре гори. На този вечен огън обичах да се топля преди толкова време... изгаряше ме понякога но обожавах да гори само за мен... Заключих колата и тръгнах към нея. Погледите ни се срещната чак пред асансьора - моя мрачен и тъп а нейният празен и плах (все още се страхуваше от асансьорите.. след толкова години... тцтцтц). Качихме се в мълчание и тя ми подаде ключа за стаята. В мига преди вратите да се затворят в кабината влезе костюмирам мъж с посребряла коса и застана зад нея. Не му обърнах внимание, поредния посетител спрял в незнаен хотел по пътя за важната си работа. Не обърнах внимание и на ръката и протегната към моята. Може би го правеше от куртоазия или по навик - преди винаги я хващах за ръка когато се возихме в  асансьор. Сърцето и биеше лудо докато я притисках до себе си и си мислех, че ако то се пръсне ще и дам моето с радост. Но това беше едно време когато не можех да си представя да я няма в стаята дори за 5 минути. Много отдавна беше... Твърде отдавна... После тя просто се свлече на земята. Бях се зачел в картата с разположението на стаите дадена заедно с ключа и бележката за закуската. Със страхотно закъснение погледнах към жената в краката си когато осъзнах, че тя вече става подкрепяна от непознатия мъж. За секунди ръцете ми се стрелнаха към нея и я поеха от нежната му хватка. Притиснах я до себе си и без да срещам погледа му упорито се загледах напред в таблото над главата си. Вратата се отвори на нашия етаж и аз буквално я изнесох на ръце - бързо и непохватно все едно нося чувал а не човек и то толкова близък човек като жената на живота ми. Стаята се оказа на няма и 5 крачки в ляво и подпирайки я с една ръка се заех да отключвам. Щом вратата се отвори понечих да я бутна да влезе когато тя се запъна и аз очуден я погледнах за пръв път от половин час. Стоеше леко обърната назади се усмихваше срамежливо с леко виновен поглед на мъжа с костюма който задържаше вратата на асансьора и гледаше след нас. Сложих ръката си на кръста и леко натиснах, тя покорно извърна глава и влезе в стаята. Хлопнах вратата в ароматнатаа след на парфюма и (който дори не помнех как се казва а и отдавна не усещах) и в гърдите ми се отвори дупка. Зимата се очертаваше да е тежка за мен. Но раздразнен без очевидна причина (бях свикнал да я заглеждат - все пак навремето бе красива жена) се обърнах и излязох от хотелската стая 5 мин. след като бях влязъл. Дадох време на непознатия да отпътува с адската машина за своя етаж. Тя влезе в банята веднага щом прекрачи прага на стаята и бях доволен, че съм сам. Отидох до колата и след като разхвърлях инструментите и се омазах до ушите реших, че ще е добре да попитам на рецепцията дали наблизо има откъде да си купя поне един проклет ремък! Следващите три часа прекарах под предния капак след като се оказа (о, каква случайност), че един от гостите има цели два резервни ремъка (това го разбрах докато старецът с изумително бял мустак ми обясняваше защо винаги трябвало да си подготвен) обаче тези лекции така ги мразех. Тя имаше същия гаден навик почти винаги да е подготвена за каквото и да било и това ме изнервяше - все едно знаеше всичко, винаги! Докато момичето на рецепцията ми обясняваше в коя стая е отседнал старецът забелязах костюмарчето да излиза подръка с моята жена. Скрит зад палмата почти до самия асансьор докато чаках нужната ми информация наблюдавах как непознатия и говори нещо а тя го гледа с огромните си почти черни очи и кима в знак на съгласие. Непознатия пусна ръката и отвори вратата и я пусна да мине. В очите му се четеше такава топлина и сърдечност, че за секунда ми стана приятно докато не видях как му се усмихва тя в отговор. Ледените поляни в сърцето ми сякаш изгубиха небето си. Направих няколко крачки и спрях вцепенен. Бяха седнали на една маса до вратата и си говореха нещо. Изглеждаше безобидно но нещо ме макара да изтръпна целия. Вгледах се в нея. Тихо. С цялото си същество. Точно там в средата на килима точно насред малкото фоайе. И го усетих преди да съм го видял. Не беше усмивката която беше прикрила сълзите (личеше си, че очите и блестят заради тях) а това, че цялото и тяло бе отпуснато а ръката стиснала чашата капучино спокойно лежеше вече пуснала горещият предмет и стоеше скрита под масивната ръка на непознатия мъж. Гледах изумено как нищо в жената която обичах навремето не трепва. Дори очите и издаваха спокойствие. Това ме съсипваше повече от това къде се намира ръката му. Тя му имаше доверие и се смееше на това което той казва. Необуздано, силно, от дъното на душата си. Очите ми не се откъсваха от нея но краката ми не помръдваха и отказваха да ме изведат до необичайната сцена. Стоях притиснат от обстоятелствата и блъскайки с юмруци по мозъчната си кора в опит да накарам тялото ми да се задвижи - безуспешно. А те навън се смееха навярно на пореднаха му шега сочейки някаква оранжева кола спряла точно пред тях. Тогава обръщайки  се след безплътната сянка на пръста му тя не видя приближаването на устните и когато се завъртя към него за да отговори нещо той се оказа само на милиметри от нея. Нещо в сърцето ми избухна със страхотен трясък. В цялото ми тяло отекна тътена породен от нейното име. Знаех, че ще се дръпне и ще го зашлеви („как си позволява!?!“ щеше да каже) но вместо това очите ми не се откъсваха от лицето и а някъде назад в ума ми се чу ехидното „късно е вече... дори за твоя грешен отговор“. Премигнах. Частично. Секунда преди тя да се притисне към него. Устните им се докоснаха леко и той се пресегна към лицето и. В ръката му заблестя кичур от косата и - отразил първия слънчев лъч за последните няколко дни. Зад очите ми нещо просто избухна в пламъци. Оранжеви изпепеляващи всякакви мисли и спомени. Нажежени до червено нокти се впиха в дисплея на телефона и сякаш от друг измерение чух, че той започна да се пука. Обърнах се с гръб и инстинктивно се насочих към асансьора - вратата се отвори светкавично и аз влязох като с взлом. Някъде пред вратата на стаята чух смеха и. Не ме уби. Облегнат на вратата на „нашата“ стая се замислих с просто изречения за това какъв е животът. Мда, животът е кучка, или аз се оказах тъпак? Сивата скица на животът ни се нанесе върху образа на жената която някога обичах за да ми покаже без думи това което сърцете ми отказваше да изговори от години. Любовта я имаше но аз не гледах към нея, упорито следейки с поглед (в грешната посока) по-голямата заплата, по-хубавата кола, по-големия апартамен... „Сляп ли си?“ се чува в съзнанието ми и аз се разсмивам - до лудост, до безсъзнание, до кости, до кръв, мускул и сухожилия до нейното име издълбано някъде сред пламъците зад очите ми... Едва ли е приключило. Бурята в  гърдите ми заплашва да отнесе дори мен в сивотата на небитието когато хилейки се тръгвам обратно към асансьора. Дали ще съжалявам? Да не затова, че ще я оставя а, че няма да превърна всички скици от умът си в картини за най-голямата изложба в живота ми! (Впрочем те сега горят на кладата в която се е превърнал мозъка ми - изпепелен от цветовете на любова - и който ви е казал,че чувствата нямат цвят ви е излъгал. Просто няма думи с който да опишат ;)) Вратата на асаньора се отваря и срещам две очи и една бледа, плаха усмивка. Край ли? Зад очите ми гори старото ми аз набучено на шиш (животно и идиот съм бил, любов моя). Пресягам се и я докосвам. Тя стои като статуя - неподвижна и бяла.

- Боже.. просто ми... - прошепнато защото нямам сили дори да говоря. В отговор получавам усмивка и кимване и някъде в уморения и поглед виждам онова пламъче което така добре познавам. Инстинктивно чувствам, че ме боли, че пак ще изгоря. По-добре и без това бях безцветен и сух. Протягам ръка и я тритеглям с бясна скорост до сърцето си - нека разбере колко ми е липсвала. И всичко се разтича под погледа и - цветовете на кабината, слънцето от преди малко, очертанията и  сърцето ми....

Написа: Киара (посветено на В.К) 

За звездите и хората

И само ако някой ми беше казал.... И само ако знаех как изгарят звездите... И само ако можех да видя сълзите им... И ако само можех да ги погледам още час... И само ако можех....

Ако някъде там в нищото има невидим път - съдба (или както там го наричат) то съм сигурна, че къса лисчета с нашите имена и ги пуска да се носят из вселената. Така съвсем случайно аз попаднах на едно момиче. Мисля, че лисчето и се е доближило прекалено близко до някоя звездичка и е изгоряло. Може би това не е била обикновенна звездичка а моята закрилница - която винаги е точно над главата ми когато вдигна поглед - където и да съм! И така... облаците не могат да я скрият, няма по-ярки от нея, блести някак загадъчно и обсебващо - дотолкова, че да не можеш да откъснеш поглед от нея. И ако си мислите, че това е всичко не сте познали! Аз едва сега започвам... Но реалността е малко по-различна, не в лошия смисъл. Просто е различна!

Истината е... Май истината е доста размито понятие което доста можеш да разтегнеш - почти до границите на нормалността и вселената. Но да не се лъжем! Всеки има в живота си поне по един такъв човек - човек който блести със собствен блясък и от който често сме заслепени. Понякога след среща с такива хора имам чувството, че вътрешната ми светлина някакси се подсилва от техния блясък който нося - като чашата вино която носи аромата и топлината на лятното слънце гряло над листата на младата лоза в късния следобед преди облаците да се нацупят. Диамантите май са същите - имат способността да показват една изкривена красота използвайки престъпно невинно светлината за да я пречупят и просто да се превърнат в едно изкривено огледало. Но са красиви и им прощаваме - отвътре ни идва, или истината - че сме заслепени от красотата им дотолкова, че да не можем да мислим трезво. Същото е и с хората. Срещаш такъв човек и той преобръща живота ти - безкрайни разговори, телепатия ако щеш, разходки и сладолед в парка, каране на колело, мартинита с маслини и черешки, сладкарници, фрапета и бири, снимки - разпилени по бюрото и нощното шкафче, чаши от кафе и бележки върху салфетки, скрити усмивки върху визитни картички, слънчеви лъчи гонещи се по букетчето от изсъхнали маргаритки... Да, животът може да бъде прекрасен! И след всяка среща неусетно изгаряш, малко петна по лицето и душата едновременно оставени от слънцето и звездата - странно, плашещо и красиво. След време целият дневник от спомени в главата ти потъмнява и осъзнаваш, че си доста повече ти и малко повече тя - но е прекрасно. И така препускате по тъмното небе - гонейки мечти и надбягвайки се с времето докато не осъзнаете, че заедно сте се превърнали в съзвездие - от спомени, чувства (изгорели, горящи и в малко жар) и мигове (несвършили, незапочнати, отминали и настоящи) в дим (тежък, сладък, горещ и задушаващ, обсебващ)! Някой беше казал, че огънят калява стоманата - звездите вършат същата работа ;) Каляват силния и згарят слабия - но да не ви лъжа - подгответе се и вас ще изгорят (рано или късно). Това е в природата на звездите независимо къде са - да изгарят колкото повече им се наслаждаваш. Но изгарят бавно, малко прилича на отмъщение, че крадеш от блясъка им (който са ти дали доброволно)! Някога да сте стояли  под звездите вперили поглед  в отчайващо тъмното небе молейки се да откриете поне една звездта - и когато това стане да искате да изкрещите от радост а просто да стоите и да не можете да откъснете поглед - все едно когато го направите на мястото на звездичката ще остане изгоряло петно - тишината е оглушителна понякога. Нали?...

И само ако някой ми беше казал, че ще изгоря... И само ако някой ми беше казал, че звездите се виждат и през деня - ако имаш очи за чудесата.... И ако само някой ми беше казал, че да блестиш понякога те убива.... И само ако някой ми беше казал как се раждат мечтите (от сълзите на звездите)... И само ако.....

Написа: Киара (посветено на Лу!)

Сън

Обичам ли го? Леко извъртам глава и през полу-затворените си очи го оглеждам. Спокоен е - чувам бързото плитко дишане. Под ухото ми тупти сърцето му, бавно и ритмично като някаква отдавна забравена песен - унасям се. Ръцете му са около кръста ми. Притиснал ме е - силно. Дори да не беше пак щях да съм залепена до горещото му тяло. Едва ли може да се нарече съвършен, особено когато отваря очи и ме поглежда - ръката му гали косата ми и се промъква към брадичката. Бавно повдига главата ми към устните си и секунда преди да потъна до безпаметност в целувката през зениците ми преминава златен отблясък - халката на пръстта му... „Нищо твърде хубаво не е на хубаво“ са казали старите хора и за пореден път трябва да се съглася. Но как се оставих да попадна в този капан? Знаех, че има семейство и си обещах да не го закачам. Излизахме и говорихме, пиехме бира, мастика, мента и спрайт. Смеехме се. Спорихме. Сърдихме се.  Влюби се... Знаех го - знаех обаче, че аз няма да се влюбя! Сгреших. Минаха почти два месеца - откраднатите часове сякаш бяха минути - исках го...Още малко само... Или още много... Исках още малко да остане, още малко да ме целува така - до кръв, кости, нерви и полуда, още малко да съм изгубена в очите му, още малко да се чувствам като жена. Пристрастих се - към него, към отношението му,  към устните, очите, ръцете, гласът...

v   

4 след полунощ

- За какво си мислиш? - прошепнато в ухото ми.

- Че искам да ти кажа толкова много неща а може би не е редно.

- Защо?

- Защото е прекалено бързо, прекалено рано и прекалено ме е страх!

- Какво има? Кажи ми!

- Твърде е рано - прошепнах сгушена на гърдите му.

- Обичаш ли ме? - произнесено с нотка изненада но поднесено като твърдение.

Стомахът ми се сви, всичко в мен се завъртя на 360 градуса, ръцете ми се разтрепераха и ако не бях легнала съм сигурна, че краката ми нямаше да издържат. Мълчах. Минута, две, три, четири.

– Моля те, кажи ми! Обичаш ли ме? - гласът му прелива от загриженост. Тих но силен някак си по мъжки.

Мълча... Сякаш безкрайно дълго. Протягам треперещите си ръце и хващам лицето му в дланите си. Най-вероятно усеща, че треперят. Едвам намирам сили да го погледна в очите. Истината тежи като камък на шията ми.  Не усещам дали въздуха стига до дробовете ми. Въобще май нищо не усещам.

- Обичам те.... - прошепвам и се отпускам сломена назад.

Той бавно се надига и ме прегръща. Намира път към устните ми и ме целува - бавно, дълго и много горещо. Почти забравям коя съм. Забравям и че е женен. Забравям всичко - работата, лекциите, приятелите, колата. Той е всичко от което имам нужда!

- Мисля, че се влюбвам в теб... - прошепнато отново в ухото ми.

Поглежда ме с онзи детски, непослушен поглед. Гласът му е натежал от желание, желание за мен, за всичко мое - тялото ми, погледа, устните, аромата, жестовете... Господи.... Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те! И те искам само за мен. Грях е... По дяволите ще изгоря в твоите пламъци но поне ще съм горяла.... Не може да е истина! Но ръцете му който ме притискат към него са толкова силни и истински - като стоманени въжета, че няма как да избягам. Истината е, че и не искам. Вече... Докато го гледах как заспива няколко часа по-късно се сетих за онзи надпис: „И докато го гледах, разбрах, че когато един ден това свърши, ще боли...  Зверски ще боли...“ 

Из мемоарите ми: за Дядо

След два часа е погребението.Това е .. беше най-добрият човек на света който някога съм познавала. Мъчно ми е но не мога да заплача, нямам сълзи за нищо вече. В душата ми е зима - люта, сковаваща, непреодолима... Твърде много грехове имам спрямо него за да си позволя да заплача. Знам обаче, че колкото повече време минава толкова по-болезнена ще е мисълта, че теб вече те няма, няма да чуя гласът ти - обичайното „Щурчо“ или „на дядо момичето“... Тъжно...

¨      

Подправките

Слънчев зимен ден. В малката кухничка е топло, игриви слънчеви лъчи се гонят по перваза където са наредени всевъзможни подправки чакащи да бъдат употребени.  Винаги притичвах през коридора - навик ли що ли но нямах търпение да стигна при дядо. А той като че ли само това чакаше - нареждаше бавно масата и ми говореше. Ароматът на домашно приготвено ястие се носеше из спокойния въздух и леко гъделичкаше сетивата. Нямаше никакво значение дали ще ядем супа, мусака или яйца на очи наша малка традиция си остана да слагаме от всички подправки които имаше около нас (ако трябва да съм честна това беше моя традиция в която той се включваше винаги и с усмивка).  След това вдигаше миниатюрната си чашка за ракия и отпиваше а аз като дете твърде малко за алкохол само го гледах по детски с широко отворени очи и се възхищавах - на сладоста с която отпиваше, на лекотата с която вдигаше чашката, на силата му за да не я счупи защото тя беше наистина малка. Разбира се той знаеше какво си мисля и обикновенно ми подаваше чашката и с едно приятелско намигване ми казваше: „Айде топни си малкото пръсче“ и аз бях най-щастливото дете на тази земя! Не, че пръста ми влизаше целия - обикновенно не ми се събираше и капка ракия на него но пък се чувствах голяма и горда от факта, че ми е била дадена тази възможност. Като всяко малко дете.  

¨      

Кутията с бонбони

Зимната ваканция често прекарвах при дядо - както се досещате. Следобедите винаги ми бяха леко скучни, все пак тъкмо си се наспал (навик на който той именно ме научи и само с него си остана толкова сладък за детското ми съзнание, в интерес на истината и досега не мога да си обясня как успяваше да ме сложи да спя когато навън печеше като за световно, но това е друга тема) и така единственото ми развлечение беше телевизорът с 1-ва и 2-ра програма. Скромно като за 1997-8, но и пред него рядко за заседявах. Обичах да слушам дядо който неизменно започваше разказите си (напълно обикновенни - за неговия живот) с една кутия бонбони сложени на най-виското място над библиотеката върху шкафа.  Започнах  напоследък да си задавам въпроса защо ги е държал там като знаеше че аз мога да ги стигна (и като малка бях изобретателна да не говорим ако ставаше дума за шоколад!) но до логичен отговор така и не стигнах защото се оплитах в спомени. Просто той като че ли знаеше, че аз няма да ги докосна докато не ми каже: „Мише, ей там горе има кутия бонбони я ги дай насам да се почерпим“ и аз естествно не чаках втора покана. Тези кутии май не се задържаха много много у тях (хи-хи). Може би поради факта, че когато си вземех един бонбон и той си взимаше а после ме поглеждаше шеговито и казваше: „Айде вземи си и още един“ а когато затвореше кутията винаги казваше: „Е, братска делба направихме!“. Ще ми липсват и апартаментът и бонбоните и гласът му... Най много ще ми липсва това, че ще минавам под прозореца, когато се прибирам ще виждам спомените които се разхождат вътре -  прашни, щастливи, тихи, златни а аз ще се чувствам сама защото нищо вече няма да е същото и нито една кутия с бонбони няма да замести онези мигове...

¨      

Градината

Зад блока имаше малка градина. Хората (предимно застаряващи) си садяха домати, пипер, подправки и цветя с тайната надежда да спестят някои и друг лев за деца и внуци а и за да имат с какво да се занимават извън тесните си апартаменти. Дядо често ме взимаше с  него когато работеше в градината. Като по малка не ми даваше много много да влизам но за сметка на това аз поех инициативата и сама изчистих цялото пространство около импровизирата градина и около блока от всякакви треви. Ентусиазма ми се охлади когато реших, че столетника (вид храст) всъщност е много грозно цвете или по скоро бодил и опитах с голи ръце да го откъсна. Добре, че  съм била поне малко умна да пробвам с една ръка дали листата му се късат лесно (по каква детска логика съм решила, че ако листата се късат лесно то значи и корена ще се извади така лесно , идея си нямам) но скоро след това се отказах от мечтите си да направя и градинката пред блока „цивилизована“ (без плевели и с много теменужки и маргаритни) - бях си изпорязала цялата ръка но добре, че една от бабите живеещи на първия етаж ме е видяла и дотича. Оказа се медицинска сестра и бързо бързо реши проблема с кървенето но аз и досега като мина през въпросната градинка заобикалям на поне един метър от левия столетник! Не питай старило питай патило - са казали старите хора! Ама малка съм била не съм ги разбирала нещата... А пред блока какви вечеринки сме си спретвали със съседите, то приказки то песни то разкази и нямаше значение на колко години съм - аз винаги стоях  и гледах с отворена уста и ококорени детски очи, попиваща всяка частица от казаното докато умът ми рисуваше невероятни сцени пред очите ми...

¨      

Сладкарницата

Не помня, много точно била съм на 6-7 годинки май май. С майка ми си говорихме онази вечер в скайп и се сетихме за дядо и точно за тази случка понеже заговорихме за еклери и сладкарници. Та.. Аз помня само, че дядо ме заведе на сладкарница и ядох ама много ядох! Баничка и боза, локум и пастички, толумбички, абе детска радост! Не съм прекалявала от всичко по едно! (това обаче ясно си го спомням) Това беше от онези сладкарнички които бяха започнали да замират - имаше малко пасти на витрината и освен обичайните банички и боза и винаги локум нищо друго нямаше. Но имаше огромното предимство покривките на масите да са бели на зелени райета, пода да е лъснат до блясък, да мирише на познато и леко старо, да е тиха а лелката зад тезгяха - приветливо усмихната с истинска топла усмивка! Толкова ясно помня тези детайли, че мога да ги възпроизведа в главата си като част от някой стар български филм с цветовете им, звуците от тракане на пълни или празни бутилки с лимонада  та чак до гласовете на минувачите. От майка по-късно (вчера) разбрах, че просто съм хукнала сама през целия град с цел да покажа, че съм достатъчно голяма да минавам през шосета и светофари и явно с голямо желание да видя дядо! Сигурно е било уникално усещането да си търсиш детето цял следобед по улиците а накрая дядо ти да звънне на домашния телефон и да каже ами то детето е при мен, дойде ми на гости малко! За мен сега е забавно но надали майка ми така е мислила тогава (тежка е съдбата майчина).

Аз можа още да ви разказвам но не желая. Писах просто защото исках да остане нещо което след време да ми напомни черно на бяло когато паметта ми започне да ми изневерява (защото такъв момент ще дойде) и искам да си спомням всички нюанси защото за мен това е важното - споменът да е всеобхватен в моя не толкова широк светоглед.  Щастливо дете съм била с човек като този в живота ми! Човекът с главно „Ч“ който ме изпращаше от балкона и ме предупреждаваше да внимавам на шосето, Човекът който се опита да ме научи на шах (а аз определено не съм лесен ученик), Човекът от който си тръгвах с усмивка, пълен стомах, винаги с няколко бонбона в джоба и понякога с някакви дребни пари („за сладолед,  дядов“), Човекът който никога не чух да повишава глас и да крещи още по-малко да се кара, Човекът с кутията бонбони и лалета в градината (които аз тайно обирах всеки път - я за неговата ваза я за мама), Човекът който обичах истински - един от твърде малкото в моя живот! Заминал си си в съня си - когато аз не спах цяла нощ за да уча за сатанинския си последен изпит от тази сесия. Незаспивала станах в 6 за да преговарям а целия ми ден беше спокоен, щастлив, топъл и слънчев - точно като теб когато беше жив. Затова сега не ми се плаче - късно е за това а и сълзите ми няма да те върнат. Но ти ми даде толкова неща - истински неща, научи ми на много и само мога да се надявам аз да съм ти върнала поне половината от това щастие.. Почивай в мир Дядо! Обичам те и винаги ще те запомня като човекът чакаш ме в кухнята с ореол от златни, топли лъчи и с усмивка на уста, там ти си още жив а аз винаги съм на 7 годинки и винаги чувам гласът ти... Макар теб вече да те няма...

„Добрите хора нивга не умират, не се превръщат в пепел или дим. Те винаги оставят светла диря и честен път по които да вървим.“

П.С посвещавам това на майка ми която единствено разбира бурята в душата ми.. 

Стерилен живот

Напоследък много хора започнаха да се оплакват, че вече едва ли не за загубили жовота си след като са изтрили профилите си от фейсбук. Кому е нужна толкова драма, толкова пропилени думи, толкова неизпушени бели цигари в черния пепелник?..  Наричам това стерилен живот - без емоция, без музика, без приятели, без цветове... Защото какъв живот може да бъде една ниша в пространството отделена за теб и запълвана от виртуални звуци, букви и фалшиви усмивки? Благодаря! Отдавна не вярвам в хубавия край но знам, че няма нищо красиво, справедливо и правилно в едно такова съществуване. Предпочитам истински цветя - от тези които миришат, истински вечери не цветни изображения на нечия маса с бяла покривка,  концерт на стадиона с бира в ръка докато ушите ти дават на заето от воя на тълпата а не видео в youtube с hd качество, предпочитам скъсаните листове и изтърканите подвързии а не синия екран на лаптопа или таблета, предпочитам истинските хора и прегръдки - не полу-искрени емотиконки и мечки които целодневно са на разположение, защото ти няма какво да правиш или ти е скучно. Истинските мечки ако случайно си забравил/а са опасни, големи, кафяви и не се срещат по улиците! Не мразя фейсбук просто мисля, че истинския живот - където можеш да вкусиш виното и шоколада, да докоснеш цветовете и буквите, да материализираш мечтите си е доста по-вълнуващ и жив. Нищо не може да се сравни с чувството да прегърнеш някого или да усетиш дъхът му! Сърцето не е просто мускулест орган които работи от нямане какво да прави или защото така сте го настроили, сърцето е едно малко нещо което можеш да раздадеш на части или да го изпратиш сред звездите без то да ти се разсърди а ти отново можеш да си щастлив.  Предпочитам истинските звезди - те не топлят но блестят като хиляди слънца! Навън може и да ти стане студено но това значи че си жив - не, не в стола пред екрана а навън! Където ухаят цветя, тичат кучета и малки деца,  в ъгъла на магазина където е сладоледа, в короната на кестена където пее славей! А сега затвори този екран и излез! J  

Когато

Когато късно през нощта се събудиш защото всъщност не си заспивалa... Когато кожата ти е студена като лед... Когато ноктите ти са лакирани в черно... Когато е тихо като в рая.... Когато е тъмно като в ада... Когато не мислиш.... Когато не си сама...

Тогава когато си изтъкана от желание и копнеж нямаш нужда от светлина за да видиш как те гледа, нямаш нужда от очи за да съзреш страста разляла се по устните. Нямаш нужда да чуваш каквото и да било най-малко „Обичам те“. Сетивата ти са скрити зад маската на приличието докато не го целунеш. После всичко е стихия. Вятър, вода, огън, жена! Пръсти, устни, ръце, крака - твоите, неговите, вашите! И без да искаш всичко ти става ясно. Той нямаше да спре, ти няма да се лишиш от тази тръпка, той все пак щеше да идва за още а ти нямаше да имаш нищо против да те има така. За ден, два, за час или пет? Свобода. После завивките ти ще ухаят на него а ти ще заспиваш в твоята половина а ще се будиш в уж „неговата“ . Ще пиеш кафето си сама защото той е тръгнал за работа. Целунал те е. А сега ти мечтаеш. Вече си оголен нерв. Ще те боли когато го няма, ще го ревнуваш когато идва за малко, ще го „обичаш“, ще чувстваш. Той не е за теб и ти не си за него но той ще се върне а ти ще го чакаш. Ще пропиляваш време което нямаш за мъж който не обичаш но всъщност не можеш да дишаш без него. Той ще е слънцето, водата, земята под краката ти, солта в храната ти, мухата в главата ти. Ще искаш да го няма. Ще се проклинаш, че уж го обичаш а той отново и отново ще идва. И ще те иска! И ти ще му се отдаваш, защото го искаш, защото те допълва, защото си си ти а той е той. До безкрай а после... обратно... Когато е късно и няма луна и няма звезди... Когато те боли от самотата...  Когато ти е казал, че идва за малко а остане цялата нощ... Когато го проклинаш но го целуваш отново и отново... Когато те прегръща... Когато мълчи и си мислиш, че си в ада... Когато те гледа и осъзнаваш, че всъщност това е рая....

Когато се умориш която и да си ти - ще е късно!

Написа: Киара (посветено на JR)