Някъде далеч от мен отекват стъпките ти. Вятъра сега ми носи пръст от твоя път, аромата на разпилените ти коси и отдавна забравените ти усмивки... Горещо е... Няма време, няма граници, няма звуци, няма хора... Насредата на нищото аз стоя на своя кръстопът и те чакам. Искам да побягна, да крещя – но стоя и мълча. Стотици залези и изгреви аз търся теб но стигам само до безкрайната пустиня, минутите се сливат в часове, дни, месеци и векове.... Знам, че си някъде там – в съня си чувам твойте думи! През мислите ръце протягам – искам да усетя твоето лице а сякаш към звездите се пресягам – опасно близо те усещам а толкова далеч от мен блестиш... Сама окови си изплетох и привързах ги към твоето сърце а бях голяма и вече трябваше да зная любовта е без окови, без лица, без време иначе превръща се в огромно бреме.. Казват, че времето лекува, лъжци са всички! Аз исках и мен да излекува но то подаде ми букет от 100 дъги и ме отмина. И поисках аз да отмъщавам, на всички и на всичко и в буря исках аз да се превърна но знаех - времето нямаше да върна... И облак помолих се да стана само за да виждам теб и далеч да съм от свойта рана. Но земята си истана черна и смълчана, всякаш непотребна без океана. Страдах тихично почти безмълвно на онзи изгарящ кръстопът и исках само аз да те забравя може би за вече милионен път. И продължавах да се лутам в безкрая със сърце разбито но пък пълно с вяра, че виждам на страданията края... И смилиха се над мен звездите показаха ми пътя скрит все още сред мъглите, тогава хванах за ръка мечтите и тръгнах изтривайки сълзите...
Написа: Киара (посветено на Jonhy Raichev)
