I got a long grey beard!! Keep it secret. Keep it safe.

Ритъмът на живота: Залез

Всичко се движи, ритъма на живота...  Падат листа, хора си подвикват, бързат, разминават се, падат, стават. Птиците се спускат устремено към земята за да могат след секунди да се издигнат отново,  слънчевите лъчи игриво се гонят по лицата, колите, сградите. Облаците бавно пътуват за неизвестната си дестинация някъде далеч над заспалите морета.  Късни есенни цветя протягат мъничките си цветове и филизи към небето. Зелени гущерчета притичват по тротоарите. Дори улицата сякаш се движи, тече към незнайни земи и отнася тежките автомобили построени само за да извозват хората отсам натам.  В сърцето съм на някакъв огромен организъм.  Ритъма се просмуква във порите ми, във всяка клетка на измъченото ми тяло и ме предизвиква но аз упорито стоя замръзнал до прозореца и съзерцавам. Съзерцавам движението онова неуморно, непрекъсващо, побъркващо, ритмично движение. Питам се кой го направлява?  Има ли някой който също като мен наблюдава и решава кога да промени посоката, бързината, да наруши ли ритъма или просто да го остави да се разлива във вените и мозъците... Непрекъснат водовъртеж от желания, мисли, спомени, стремежи, възможности който те бута напред или назад и те принуждава да се движиш. А хората сме като добре смазана машина. Спомняш ли си? Онзи момент когато си пожела да легнеш за няколко минути в горещия летен следобед, когато се събуди осъзна, че са минали 2 години? Звучи ти познато? Значи си го усетил, ритъма, ритъма на живота! Ние сме просто добре обучени животни следващи ритъма, подчиняващи му се, желаещи го, подлудяващ ни но все пак го искаме. Всеки ден, всяка минута, всяка седмица винаги го следваме – имаме нужда да се движим, да се развиваме, да градим или да разрушаваме, да създаваме, да бързаме, да забравяме... И машината не спира.  Няма време за умора и дори в съня си движението не спира, повтаря се,  изменя се, затихва но никога, никога не спира. Опитвам се да разхлабя оковите но не мога... Тялото ми желае да се подчини и да се изгуби някъде в движението да хване ритъма и да се понесе на своята вълна. Усещам вятъра в косите, миризмите преминаващи край мен и спомените който изостават някъде надалеч зад гърба ми..  Почти чувам огромната машина движеща коловозите на живота как ритмично потраква докато наглася пътя под краката ми.... Мисловен капан! Поредния от многото пратени за да ме върнат в прашния ми земен път, по него отдавна няма следи защото скъсах веригата и сега наблюдавам. Стоя на върха на новата лъскава сграда заобиколен от прашна тъмнина и нагорещени гласове носещи се от улиците под краката ми... Движението никога не спира...  Студени вятърни остриета се забиват в гърдите и ръцете ми, пръскат се на хиляди малки повейчета и пориви разсичайки пространството край мен, почти искам да ги докосна с ръка но не помръдвам.  Харесва ми да саботирам плановете на машината.  Дочувам зловещ смях някъде над себе си, съдба? Бог? Карма? Явно си мисли, че съм поредния опитал да спре движението защото докато я има машината и системата ще има и такива който да се опитват да я спрат.. Аз не съм от тях.  Дори сега когато не помръдвам чувствам движението във вените си, деленето на клетките, разширяването  на дробовете, свиването  на зениците. Аз просто исках да погледна отстрани.  Съвсем обикновенна причина.  Но дори за тези като мен има път, ритъм, движение.  Това, че съм извън машината не ме поставя извън системата, за тази борба си има други.  Изпълних тази част от малката ни сделка сега просто пускам дръжките на парапета и се оставям на последното ми в този живот движение. Ритъмът е побъркващо бърз, препуска покрай мен показвайки ми силата на машината, летящото ми отражението се оглежда трескаво в гладката повърхност на сградата. Изведнъж движението спира и решеща болка се разлива от костите ми... С последните минути  на отиващата си зора усещам, че започва първото ми движение от другата страна. Ритъмът не може да бъде нарушен! Усещате ли го? В мислите си... Значи съм изпълнил втората част от нашата сделка. Движението никога не спира! Нали? ...

Написа: Киара  

Лутане

Някъде далеч от мен отекват стъпките ти. Вятъра сега ми носи пръст от твоя път, аромата на разпилените ти коси и отдавна забравените ти усмивки...  Горещо е... Няма време, няма граници,  няма звуци, няма хора... Насредата на нищото аз стоя на своя кръстопът и те чакам. Искам да побягна, да крещя – но стоя и мълча. Стотици залези и изгреви аз търся теб но стигам само до безкрайната пустиня, минутите се сливат в часове, дни, месеци и векове.... Знам, че си някъде там – в съня си чувам твойте думи! През мислите ръце протягам – искам да усетя твоето лице а сякаш към звездите се пресягам – опасно близо те усещам а толкова далеч от мен блестиш... Сама окови си изплетох и привързах ги към твоето сърце а бях голяма и вече трябваше да зная любовта е без окови, без лица, без време иначе превръща се в огромно бреме..  Казват, че времето лекува, лъжци са всички! Аз исках и мен да излекува но то подаде ми букет от 100 дъги и ме отмина. И поисках аз да отмъщавам, на всички и на всичко и в буря исках аз да се превърна но знаех - времето нямаше да върна... И облак помолих се да стана само за да виждам теб и далеч да съм от свойта рана. Но земята си истана черна и смълчана, всякаш непотребна без океана. Страдах тихично почти безмълвно на онзи изгарящ кръстопът и исках само аз да те забравя може би за вече милионен път. И продължавах да се лутам в безкрая със сърце разбито но пък пълно с вяра, че виждам на страданията края... И смилиха се над мен звездите показаха ми пътя скрит все още сред мъглите, тогава хванах за ръка мечтите и тръгнах изтривайки сълзите...

Написа: Киара (посветено на Jonhy Raichev)

Деня се познава по.... смърфовете!

Два сандвича с пълнозърнест хляб малко пушено пуешко филе и листа зелена салата, чаша портокалов сок и половин черен шоколад.Не е любимата ми закуска но съм си обещал да се подържам.. Дълга история.Съквартиранта ми отдавна е излязъл или на работа или на лекции.Самотно ми е без нещо което да ми говори затова решавам да си пусна филм.Замислям се за секунда преди пръстите ми да се плъзнат към иконката и файла да се стартира.Не съм го гледал но като оставим настрана предрасъдаците може би пък е добро попадение.Екрана потъмнява и от колонките се разнася весела детска песничка, отдъпвам се от компютъра, облягам се на студената стена отхапвам от безвкусния сандвич и се потапям в атмосферата… Час и половинапо-късно заливайки се от смях ставам от леглото и отивам до прозореца за да видя какво е времето.По стъпките ми леко се носи същата досадно весела песничка която чух и в началото но сега повече от всякога ми се иска да запея заедно с малките сини човечета който маршируват по екрана зад мен.Отдръпвам пердетата и вълна от ярка слънчева светлина ме залива и заслепява. Отстъпвам и с ръка пред лицето си внимателно оглеждам улицата, златна, тиха, топла все едно не е 16 декември.Откога не ми се беше случвала такава хубава сутрин... И сега пред мен нямаше граници с пълно гърло запявам веселата синя песничка държейки в ръка стрък магданоз като микрофон. От гледна точка на момента аз успях да се насладя на сутринта от гледна точка на моите съседи обаче мисля, че биха се задоволили най-малко с главата ми забучена на пика с парцал в устата... Последва 20 минутна пауза докато съседите ми спрат да ме пращам при роднините ми включително и при тези който живееха пред 9 земи в 10-та и пред 9 планини в 10-та... Може би това беше и моментът в който трябваше да надуя лаптопа да грабна метлата и да запея „I Love Rock N' Roll“ ама си казах, че вече съм голям за тия глупости, затова се хвърлих на леглото което жално изскърца и се отдадох на хорокопа си за деня (навик за които е виновна жена ми). Естествено като мъж не вярвах на тия глупости много, много но пък имаше какво да чета докато си пия кафето.За съжаление яко бях закъснял за лекции така, че скочих облякох се набързо, вързах си някакъв модерен копринен шал на врата да си придам вид на интелигентен пич (и затова е виновна жена ми) и доволен от прекрасната заредена с настроение сутрин потеглих към университета.

Написа: Киара

С него

Учебниците спят спокойно в ъгъла. Тишина изпълва малката стая. Мрака е погълнал всичко и само малката лампичка на кафе машината подсказва къде се намира. Вдигам очи от екрана на компютъра, и поглеждам през прозореца. Мътно сиви облаци се удрят в покривите на сградите. Дърветата лудо се огъват под мощните ветрове кръстосващи улиците. Спокойно се пресягам за възглавницата си, увивам се с мекото одеяло и отпускам глава на стената. Тъмнината пълзи по ръба на леглото но нямам сили да стана и лежа загледана през прозореца. Малки капчици сякаш отнасят мислите ми във вихрушки от ледени остриета. Те премрежват погледа ми и умът ми се връща към един приятел който единствен искаше да се разхожда с мен под дъжда, независимо, че е студено и ще се намокри, независимо, че почти не се познаваме, независимо, че е на другия край на града, независимо.... Вятъра се усилва и виждам как летят тревички и листа..  Виждам дълга алея по която вървим, разказваш ми нещо – аз се смея, духа почти ураганен вятър но ние не забелязваме. Леко изоставаш когато се унеса в приказки и се налага да те побутвам. Стремиш се да си възможно най-близо до мен но аз променям обстоятелствата за секунди и съм убедена, че ме виждаш като едно голямо дете. Опитвам се да ти разкажа виц с жестове... Не се получава но черните ти очи,  виждам как ме фокусират и знам че не мислиш за това което се опитвам да ти разкажа. Хиляди думи по-късно когато светкавици осветяват улиците и булевардите вече стоим пред моя блок. Пресягаш се за да си вземеш якето което си ми дал защото съм подгизнала а ти си кавалер. Смешно е, толкова си висок, че до теб изглеждам като играчка и все пак нито един път не се почувствах слаба, неразбрана.. Опитваш се да ми разкажеш история за училище, изчакваш реакцията ми но аз съм се отнесла. Студения дъжд се усилва с всяка минута, неуместно е да те питам би ли целунал момиче на първата ви среща, още по неуместно е да те целуна, макар да го желая до болка. Обръщам се към теб, искам да ти кажа колко ми е било проятно но усещам устните ти - да се впиват в моите... Светкавица изпълнена с страст и любопитство пронизва тялото ми... Сякаш някой е запалил кръвта и мислите ми, коленете ми омекват и ръцете ми обгръщат врата ти. Усещам вятъра и хилядите остриета но вече не ми студено. Имам чувството, че летя и ако не усещах ръцете ти който нежно ме притискат сигурно бих повярвала, че мoга да полетя. Минута, но всякаш времето е спряло и всичко е черно и бяло, всякаш няма хора и няма звуци. Усещам само устните ти които се опитват да ме изпият... В следващия миг се отдръпваш и усещам погледа ти върху мен.. Нямам сили да отворя очи и да разбера че момента е отминал.. Кожата ти пари под пръстите ми, и знам че дълго ще помня чувството. Лампата пред входа премигва уморено, свалям якето и ти го подавам. За секунда искам да ти кажа, че те обичам но е прекалено, знам че няма да ми повярваш, твърде много са те наранявали. Тялото ми стене от болка докато се отдалечавам, а и знам, че  и ти няма да си тръгнеш поне не скоро... Вратата глухо изскърцва и вече съм в стаята си. Хвърлям чантата си на леглото и се свличам на пода, изцедена съм. Ти ми отне всички мисли сякаш завинаги и незнам какво ще се случи.  А какво ли ще се случи? ...

Написа: Киара  (посветено на Jonhy Raichev)