Ритъма на живота

Ще ви разкажа една приказка, приказка за едно момиче което виждало. Виждало малките неща.

Събудих се. По навик включих компютъра и седнах да се разсъня. 6:50. Не спах добре, бях уморена и мислите ми друг път подредени сега хаотично се блъскаха в мозъчнака ми кора и ме объркваха допълнително. И си спомних, че някой, някога ми каза, че няма време....Тогава зареях поглед през прозореца в листата на старата липа и си спомних. Преди много години загубих близък човек, след години друг после друг.. Така се случва понякога в живота! Нормално е, но е тъжно – факт! Няма да ви описвам мъката всички сте се сблъсквали с нея и я познавате по един или друг начин. Ще ви разкажа това което видях. Следобеда беше хубав а аз стоях до братовчед си на терасата на апартамента му на 4-тия етаж и мислех. Давах си сметка ,че този момет няма да се повтори, този повеи на вятъра който леко гали тъмните коси в който игриво са се пръснали няколко златни класа, нито слънцето което хвърля разсеяно позлата по къщите, нито полета на птичките, плавен и безгрижен, нито цветовете на дивите кестени които се извисяват над улицата като красиви фенери! Няма да се повтори разговора заглушен на моменти от тихото гукане на малките гълъбчета над терасата. Знам, че никога вече няма да видя цветята цъфнали по този начин като пъстър килим над който се извисява самотно дърво люляк.  Останах дълго на терасата замръзнала, страхуваща се, че ако мръдна мига ще отлети, и той отлетя. Съвсем неусетно без да усетя.Магията не може да бъде спряна! Научаваш уроците на живота понякога по тежкия начин.  Така се научих аз. Сблъсквайки се с различни хора започнах да забелязвам погледите, движенията, лицата и започнах да виждам, първо сребърните коси които ми показваха колко много време е минало от последното ми посещение у дядо и баба, после тъгава в очите на причтелите ми, някои тъжаха за изгубеното, някои тайно оплакваше живота си, трети плачеше на горба на откраднатите си мечти. Но такъв е живота, понякога. В очите на приятелите си открих като чели целия свят, открих тайната на времето, края на вселената, спокойствието на вековете, силата на дърветата, красотата на цветята и песента на птичките, дори бях заслепена от душата на едно крехко същество от което се носеше силен звук на пролетен ручей! Откривала съм съвсем случайно дори пръсти копнеещи да бъдат хванати и поведени напред, ръце протегнати напред  но загубили пътя, сърца покрити с дебел слой пепел, забравили да работят закърнели от сивотата на живота, съсипани от злобата в хората, откривала съм крака тичащи към брега на живота, готови да му се предадат доброволно, виждала съм и рамене прекършени от дълги години работа но носещи една детска усмивка. За финал ще ви кажа, че съм виждала и ангелски крила, дяволски рога дори опашки от русалки! И няма нуда доктор да ми казва че не ми остава много време за да разбера колко кратък може да бъде живота, защото аз знам. Знам, понякога живота е тежък, зъл и несправедлив но ако погледнеш зад хоризонта ще видиш истинската му сила, в малките неща защото слънцето никога вече няма блести като днес, вятъра никога няма да те облее по този начин и приятелят ти утре ще е друг, разговора също. Хилядите спомени за скъпоцени камъни не само заради това което са а и защото когато загубиш пътя те те водят към мечтите дори когато  няма звезди! И макар аз често да се губя винаги имам един приятел който да ми подаде ръка или да пусне камъче пред мен!

Някой, някога ми каза, че няма време...  Но той просто все още не вижда, не вижда, че времето е вечно но мига е кратък!

Написа: Киара  (посветено на Стефан Господинов и Йоанна Недялкова и Александра Димова защото докато има поне един човек който харесва това което правя няма да спра!)

Раждането на спомена

Езерото спеше късен следобеден сън. По тревата наоколо се стелеше прах – тежък, кафяв прах от мъртва земя. Сиви облаци танцуваха валс със слънцето, клоните на дърветата им ръкопляскаха, бавно и тъжно.  Вятъра носеше дъха на високите планини смесен с песента на славей. Цветята немощно лежаха на земята загубили воля за живот. Пеперудите и пчелите едва-едва се движеха между растенията по своите невидими пътечки и наглас проклинаха съдбата си. Изведнъж светкавица раздра небесното наметало и хитрата гъста мъгла се спусна почти до земята. Тя погали тревите и цветята и с влажна ръка изтри прашните им гърбове.Благодарни и  те се вдигнаха и  погледнаха нагоре но нищо не видяха. Метално студени капки забарабаниха по сухата земя и събудиха езерото, то недоволно заблъска бреговете си но напразно. Студените капки се втърдиха и върхарите на дърветата тревожно си зашушукаха..“ градушка, градушка... градушка“ , шепота обходи равнината, разтвори криле или отлетя в неизвеста посока. Ледените късчета се сипеха и убиваха наред. Щом някое зрънце лед паднеше върху цвете – малката му главица се спука и то падаше обезобразено. Телцата на листата на дърветата се разлетяха накъсани, пчелите и пеперудите се криеха под храсти и дървета молейки се ужасът да спре. Но той не спираше, искаше още и още и когато ледените късчета се разтопиха и наводниха равнината удавените трупове на пеперудите се понесоха на ручей към езерото. То недоволно се опита да ги отблъсне и те останаха сякаш залепени за бреговете му. Тогава ги видя мъглата пресегна се и с ледени пръсти ги събра.Зарадва се на студената им вече красота и си тръгна доволна. Небето се проясни но градушката не спря. Валя 7 дни. Убиваше и замразяваше всичко по пътя си докато земята вече не се виждаше, не се виждаха храстите и пчелите, нито тежките камъни и пътечките. Тогава вятъра се събуди защото краката му вече опираха до повърхността на огромно езеро и се изуми. Прогони облаците и слънцето изнемощяло от неравната битка доволно протегна лъчи и помилва езерото. То зашумя тъжно и усети нещо да гъделичка гладката му повърхност. Огледа се и видя тънък филиз с малка руса главица да се носи към брега, домъчня му за малкото растение и помоли върбата да го вземе тогава клоните и се протегнаха и листенцата поеха цветето. То уви мъничките си ръчички около клончето и заспа. Когато хладната светлина на луната го помилва  се отвори мъничък син цвят и то прогледна. Огледа се и въздъхна. От дъха му се роди спомена разпери крилеи се издигна, занемял гледаше как звездите се къпят в спокойните води на езерото и как вятъра събира снеговете по върховете на планината. Наблюдаваше и пеещетите хиляди клони на дърветата и захласнатия поглед на сияещото цвете. Тогава споменът отлетя със притихнало сърце към далечните светлини. Коагото достигна града уморен се спусна към пейките на площада. Под една лампа четеше младо момиче, споменът кацна на носа и и трепна с криле, на момичето му се стори че вижда езеро, голямо и тъмно в чиито води се къпеха златни звезди, тогава споменът се провря през гъстите и мигли и потъна в зелените ириси... И момичето видя крилете на вятъра, сиянието на синьото цвете, дори чу песента на клонките много далечна и тиха но все пак песен...

Написа: Киара          

Пухо

От малък помнеше хората.Хората който го хранеха, хората който го удряха и тези който му се радваха. Детството му беше безгрижно доколкото можеше да е безгрижно едно младо бездомно куче. С рижо кожухче, бели лапички, любознателен нос и любопитни очи той държеше да разбере, докосне или изяде всичко до което успееше да стигне. Тогава още не знаеше колко са лоши хората... Живееше под  стълбите на малка къща в един от крайните квартали на София. Сутрин и вечер идваха хора който му слагаха да яде, разнообразно но малко.Носеха му домашна мусака, попара,  изсъхнали сандвичи, прегоряла наденица а веднъж дори му донесоха и пилешки кокалчета!Опитвал бе всякакви кокали –свински, овчи, заешки,биволски но тези бяха крехки като врата на младо  гълъбче и сладки като кекса на жената от съседния вход, чиято дъщера редовно му носеше малки парченца които той лакомо изяждаше.  Дълго след това помнеше сладкия вкус в устата си и се облизваше но не получи отново от онези вълшебни пилешки кокали. Така минаваха месеците – лятото в игри с другите кучета и разходки по улиците в търсене на нов уличен кран (:Д) а зимата в дупката под стълбите с двете малки улични котета  дошли при него след като майка им била сгазена от кола. Така изминаха 6 безгрижни години и когато старите блокове бяха съборени а улицата разширена  с огромен паркинг и  нови високи и лъскави сгради той се почувства излишен. Добре помнеше седмицата когато това се случи и когато хората, същите тези хора който го хранеха му отнеха дома и всичко което имаше. Помнеше, че лежеше по цял ден тъй като бе настъпил едно особено остро и дълго стъкло а лапичката му се бе надула и го болеше.Тогава го откри едно момче от блока което учеше за ветеринар и го взе при себе си.За седмица го излекува и го върна обратно в дупката. Налагаше се да маже крачето с някакъв крем за да не тръгне пак инфекция затова всяка вечер момчето идваше мажеше го, даваше му няколко парченца салам и си тръгваше.Салама си тогава той делеше с котетата който за благодарност спяха върху него за да го топлят. В деня когато събориха блока той бе завел необичайната си дружинка до новия рибен ресторант в съседния квартал надявайки се да намажат нещо. И намазали, няколко парченца пържена скумрия и порция калкан която някой капризен клиен бе върнал. Готвачите в ресторанта ги обичаха и винаги намираха нещо за тях пък дори да е  малко и студено затова и дружинката често се навърташе насам. Хапнали вкусна риба приятелите се запътили към дома за да поспят когато завили зад ъгъла и пред очите им се разкрила ужасна гледка... Блока им лежал като болен на земята а до него някакви машини бучали зловещо и бавно се приближавали. По улицата се задали тъжни хората от блока му и той радостно замахал опашка, тогава жената с вкусния пай го подгонила, казала му да си върви и да живее по улиците както отсега нататък щели да живеят и те. Котетата подплашени се скрили зад кофите за боклук а той останал дълго загледан към хоризонта където адските машини рушели живота му а хората малки като мравки пълзяли по останките на блока оцветени в розово от залязващото слънце.Нощта паднала изведнъж  и котетата се уплашили, молили го да тръгне с тях но той отказал. Упътил ги към рибния ресторант зад който имала  малка къща възрастна двойка там щели да живеят добре и си тръгнал.... Дошъл в студентски град гонен от банди зли улични кучета който пазели територии.Настанил се тук с надеждата да намери приятели... Но  не намерил... С годините свикнал с грубостта на хората, с виковете им дори с ритниците. Важното било, че все пак го хранели и  някой момичета му се радвали. Когато дойдела зимата сух подслон намирал под високите шипкови храсти до един от блоковете.Запустялата градинка била идеалното място за него.Бодливите шипки и къпини пазели от хулигани а дупката изровена от него пазела от вятъра.Така отритнат и сам заживял Пухо, през лятото с тълпите вечно пияни студенти а зимата до входовете чакайки някой да му даде храна.

                            ¼     

Смешното име му дадох аз, с приятелите ми често се разхождаме и винаги го виждаме, рижав, мръсен, невчесан и винаги плах, никога приближаващ се достатъчно за да бъде погален, никога лаещ и никога весел. Винаги когато се връщам в София му нося храна. Отделям топчетата от супата, картофите от манджата, сиренето от баничката. Деля с него почти по братски. А той никога не отказва дори парченцата ябълка!Преди седмица заваля сняг, бял и пухкав но за тези който са облечени или поне на топло, за Пухо това беше катастрофа. Още дни на глад и нощи обречени на кучи студ ( прощавайте за израза).Съботна вечер, леден здрач се спуска от Витоша, Пухо обикаля улиците премръзнал и гладен.Тогава го срещнах пребирайки се след изпит. Еуфорията ми от 6-тицата бързо се изпари след като видях нещастното животно засипвано от сняг.В чантата си имах само половин баничка – яденето ми за целия ден, но все пак спрях и му я дадох, всъщност оставих я до него и се отдалечих.Обърнах се да видя дали я е изял и срещнах само поглед изпълнен с няма благодарност.Късно вечерта се изкъпах и се приготвих за лягане.Реших да видя какво  времето и когато отместих завесата – изтръпнах.Вятъра така свистеше изпод старата дограма че нямаше нужда да отварям самия прозорец... Умислен се върнах на леглото си.Ако занесях одеалото си в дупката на Пухо щях да мръзна, а духалката бе твърде слаба да отоплява голямата стая... И тогава се сетих, старото ми палто с много пух се бе скъсало и го бях забравил в куфара! Новото палто носех вече от месец и си беше чист късмет , че не съм изхвърлил старото! Наметнах една жилетка, нахлузих обувките си, сложих една шапка взех старото си палто и изхвърчах от стаята.Дълго обикалях шипковите храсти за да открия скривалището му.На светлината на слабите улични лампи и моето джобно фенерче най-накрая го видях. Внимателно пролазих вътре и разположих палтото в центъра, после излязох и се прибрах.Спах непробудно тази нощ.И от тази нощ нататък Пухо сам идваше до мен, разрешаваше ми да го докосна, помилвам. Днес след поредния изпит  го намерих премръзнал до входа на блока си, чакайки поне една коричка сух хляб.Спомних си ,че от два дни в чантата си нося пилешки кокалчета, извадих и го подмамих вътре, разбира се той не влезе веднага първо премисли и се поколеба но може ли да откаже на стар приятел J.Прибрах го в стаята, изкъпах го, пуснах печката за да се стоплим  и му дадох и останалите кокали. В една паничка му налях вода и му постлах под масата.Малкия радиатор е там и се надявам да му е топло.Съквартирантът ми ще има да ме псува, че съм взел куче в стаята ама не ми пука, никога не е късно да направиш ЕДНО добро дело!

         ¼     

Вечерта, дълго след като младежът бе заспал аз спокойно лежах в постелята си и мислех, мислех за хората, за миналото, за рибния ресторант, за добрината.В просъница човекът се завъртя в леглото, безшумно станах и се приближих.На острата светлина идваща от компютъра изглеждаше почти като нарисуван.Запитах се: „Как този човек живее сред враждебните хора? Щастлив ли е? Какво ли е преживял?“.Отдръпнах се от леглото и на стола забелязах пликче, бутнах го с нос и отвътре изпаднаха две снимки.На едната бях аз в онзи първи ден когато се срещнахме и човекът ми даде своята закуска, на втората бяхме аз седнал пред входа на блока и гризящ парче ябълка и той засмян режещ парче и за себе си.... отправих се към постелята си с една последна мисъл: „Нищичко повече не искам освен утре сутрин просто да ме пусне навън, вечерта пак ще се върна, защото вече има при кого“. Заспивайки си спомних текста на втората снимка „Хората за зли но ЧОВЕКЪТ е благороден!“....

Написа: Киара

Надежда

Няма я пътечката от заблудени лъчи по снега, няма стъпки по тънкия лед, няма думи и срички... Няма светлина, лампите сляпо мълчат няма дори вятър, няма боклуци, няма дървета,няма птички, няма хора, няма звезди... Музиката в слушалките се процежда едва – едва, измъчените звуци се губят някъде в пространството... Дори печката духа студен въздух, помръдвам вкочанените си пръсти но дори те са изтръпнали.Пухеното кресло сега е твърдо, възглавницата – на буци. Студените късчета месо са твърди като дърво, безвкусното вино полива увяхналата салата остана от вчера... Сянката безпомощно се е превила, краката са студени и тежки, ръцете опускат, устните свити, очите безизразни, косата отдавна оредяла се полюшва прихваната от стара шнола... Издъненото легло скърца,  лягам с дрехите, сили отдавна нямам. Парцаливо одеяло е единствената ми завивка. Лежа в тишина мъчейки се да чуя ударите на сърцето си... Не успявам.В прашния въздух витае тъга.Свитото тяло ме боли, от глад, студ, мъка... Очите отказват да плачат, устните да крещят.. В гърдите си усещам ледени поляни над който няма небе... Обръщам слепите си очи към стената и се мъча да заспя. В два след полунощ се отказвам и надигам телелфона с надеждата там да видя ТВОЕТО име, с измъчените си сетива долавям , че по стъклата барабанят малки капчици, вали... Метална запалка с леден пламък запалва измачканата ми последна цигара, кутията стои захвърлена и празна до масата.Горчив, задушаващ дим ме скрива от света...Ще се преборя ли със себе си? И ще спра ли да изричам името ти... Незнам... А сега ще изляза и ще се разходя може да се върна забравила дори лицето ти, Може би.........

Написа: Киара (на Александра Димова и Милен Красимиров)

Усещане

Златната подвързия на книгата се затваря под пръстите ми.В стаята се е настанил хладен здрач.По врата ми полазват тръпки и усещам как мускулите по цялото ми тяло се напрягат при контакта със студения въздух.Тишината ме е погълнала изцяло.Безшумно ставам за да запаля свещ, безшумно стъпвам, безшумно приготвям вечерята си.Поглеждам през прозореца, снега на вън не спира да вали и е натрупал цял метър, на фона на синьото небе изгледжа почти приказен.Натръпал е дори по перваза, гледайки отвътре се чувствам като картина в рамка.Пускам печката.След безшумното плъзване на ръката ми към копчето се чува само завъртането на малкия вентилатор.Тънки кафяви филии хляб лежат на покривката покрити с тънък слой масло.Ножа ловко се врязва в плътната, ароматна кайма и я разнася на равни порции върху филиите. В мътния здрач разсейван от една свещ с зелен пламък виждам реотаните на парти грила който зловещо се чевенеят на фона на студена бяла стена.Принцесите са готови за 10-тина минути.Пресягам се за отварачката и секунда по късно капачката описва съвършен кръг във въздуха преди да падне.Лек звън от докосването на метал и балатум се блъска в тавана и се разпилява из стаята.Скърцане на пружини, глух звук от триене на плат в стена и недоловино натискане на компютърен клавиш.После стаята се изпълва с английски шеги, американски песни и тихото докосване на тънки устни до стъклена чаша.Шерлок разкрива поредната си загадка застанал до верния си Лотсън. Усещам как върху малки парченца кайма се изливат няколко глътки студена тъмна бира, усилвайки леко пикантния и вкус и оставяйки върху езика гъделичкащо усещане за пълнота.След първите хапки вечерята ми стой съвсем забравена на леглото до мен но пръстите ми търсят стъклената чаша с тъмна течност, когато я намират с бързо движения я поднасяд към устните.Носа ми усеща силния аромат на хмел, зениците ми се свиват фокусирайки капчиците вода стичащи се по ръба на стъклото, ушите ми ясно чуват пукането на малките балончета в чашата.Цялото ми същество копнее за тези няколко глътки свобода който се вливат направо в душата ми....Оставям празната чаша чието масивно дъно пропуска изключително изкривен образ на лондонски улици идващ от декстопа на компютъра и се обягам назад готова да се потопя в традициония английски хумор на завладяващия Шерлок...Звука на цигулка ме отпраща навътре в обърканите ми мисли и клепачите ми изведнъж натежават.Унасям се... Стоя до вратите на малък ресторант в Бъдапеща.Възрастен мъж стой пред входа,спретнат и заможен съдейки по дрехите.Вдишва ароматът на хилядите цветя цъфнали в градините около него.Улицата е малка, стръмна, покрита със златни павета, влажна от лекия следобеден дъждец.Тихо изкърцване ми подсказва, че мъжа е влязъл в скромното ресторантче.Влизам и аз.От приятно тъмното предверие където взимат жилетката ми наблюдавам как мъжа сяда на малка централна маса откъдето може да наблюдава цялото помещение.За разлика от него предпочитам да съм до прозорец за да държа под око улицата.Възрастен келнер взима поръчката му после и моята.Обектът на наблюдението ми си поръчва бутилка от най-скъпото вино и специслитетът на заведението: патица с портокали. Аз съм далеч по-скромна искам само чаша изстудено бяло вино и порция скумрия на пещ. През 10-те минути докато чакам поръчката си оглеждам ресторанта и клиентите. Възпълна дама изтупана с лъскави нови дрехи държи черно ветрило и нервно го размахва. Група офицери празнуват на съседната маса. Младоженци ядат гулаш и небрежно обсъждат предстоящо гостуване на роднини от Турция доколкото чувам.Възрастна двойка пие чай и се радва на спокойствието и пая от сливи. Възрастния ми придружител спокойно гледа младата двойка и разсеяно си налива чаша след чаша тежко червено вино придружавайки ги с солидни хапки от патицата.От своя страна опитвам рибата като отвреме на време отпивам малки глътки хладно вино от висока кристална чаша.Докато си поръчвам салата от екзотични плодове и силен черен чай, млад мъж внимателно настройва цигулката си и в малкото помещение се разнася водопад от вълшебни звуци който са идеалното допълнение към десерта ми. Сладоста на малиновия сироп с който са покрити плодовете бързо бива отмита от острия леко кисел вкус на чая и напълно спокойна оглеждам и самия ресторант... Стени тапицирани в златен и червен велур, бар целият направен от дъб с прекрасна дърворезба изобразяваща купи с плодове, чинии с ароматен дивеч, пайове и шачи с шампанско.В малки съндъчета из целия ресторант са разположени декоративни розови храсти чието ухание се смесва със сладкия ароматът на старо вино.Картини на широки поляни и величествени планини в тежки рамки са закрепени за стените.Метални свещници разпръсват прашния мрак преливайки движенията на хората в зашеметяваща симфония. Когато поглеждам към масата на възтастния си другар, стола му е вече празен но по-димящото кафе разбирам, че си е тръгнал съвсем скоро.С небрежно движение мятам няколко банкноти върху масата и забързвам към изхода като по пътя взимам жилетката си.Когато врата на ресторанта се затваря зад мен виждам старовремско такси да отнася мъжа в незнайна посока.Замислена тръгвам по улицата, загърната в сивата си жилетна, наблюдавайки как луната тича по покривите гонейки сякаш собствената си сянка....Събуждам се от ключ който се превърта в ключалката, съквартирантката ми се прибира. Уморено завъртам глава към стената с надеждата да заспя отново и чувам едва доловим шум от разпиляна по възглавницата коса, усещам тежеста на сивата ми жилетка с която ме завива съквартирантката и почти насън се усмихвам...

Написа: Киара